Анри Бекерел – Уикипедия

Антоан Анри Бекерел
Antoine Henri Becquerel
френски физик

Роден
Починал
25 август 1908 г. (55 г.)
Льо Круасик, Франция
ПогребанФранция

Националност Франция
Учил вЕкол политекник[1]
Училище за мостове – ПариТек
Научна дейност
ОбластФизика
Работил вКонсерваторията за изкуства и занаяти,
Политехническото училище,
Музеят за национална природна история
Видни студентиМария Кюри
Известен соткриване на естествената радиоактивност
Награди Нобелова награда за физика (1903)
Семейство
БащаАлександър Бекерел
Подпис
Антоан Анри Бекерел в Общомедия

Антоан Анри Бекерел (на френски: Antoine Henri Becquerel) е френски физик, откривател на естествената радиоактивност и носител на Нобелова награда за физика за 1903 година. Научната му дейност се заключава предимно в изследвания в областта на магнитооптиката, фосфоресценцията и радиоактивността.[2] На негово име е наречена единицата за радиоактивност в системата СИбекерел.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Френският физик Антоан Анри Бекерел е роден на 15 декември 1852 г. в Париж. Дядо му Антоан и баща му Александър са известни учени, професори по физика в Националния Музей по естествена история в Париж и членове на Френската академия на науките. По-късно и неговият син Жан става физик, което прави общо 4 поколения учени.

От 1872 Бекерел е студент в Политехническото училище (École Polytechnique) в Париж, през 1874 се прехвърля в Училището за мостове и пътища, където учи инженерство, преподава и прави самостоятелни изследвания. От 1875 започва да изучава линейната поляризация на светлината.[2]

От 1876 преподава в Политехническото училище, а през следващата година е назначен в Националното управление на мостовете и пътищата. От 1878 Бекерел е асистент на баща си в Националния Музей по естествена история. През 1882 завършва изследванията си върху линейната поляризация на светлината и продължава работата на баща си върху фосфоресценцията. През 1888 година защитава докторат в Парижкия университет върху абсорбцията на светлината в кристали. През 1892, една година след смъртта на баща му, Бекерел заема неговото професорско място, като оглавява катедрата по физика в Националния Музей по естествена история в Париж, като така става трети поред от едно и също семейство на поста.

През 1894 г. става главен инженер в Националното управление на мостовете и пътищата, а през 1895 поема катедрата по физика в Политехническото училище.[2]

Антоан Анри Бекерел умира на 25 август 1908 г. в Льо Кроази.[2]

Откриване на радиоактивността[редактиране | редактиране на кода]

През 1895 Вилхелм Рьонтген открива високоенергийно и проникващо лъчение, първоначално наречено Х-лъчи, а по-късно – рентгенови). Заинтересован от откритието му, през 1896 г. Бекерел решава да провери дали флуоресцентни вещества, облъчени със силна светлина, ще излъчват рентгенови лъчи. Той завива в дебела черна хартия уранова сол (калиев уранил сулфат, ), която е флуоресцентен материал, за да я подготви за експеримент, при който ще я изложи на слънчева светлина. При това материалът се оказва в съседство с фотографската плака, приготвена за експеримента. Преди да пристъпи към опита обаче Бекерел установява, че плаката е вече осветена, т.е. урановата сол има лъчение, което преминава през черната хартия и въздейства върху плаката.

Изображение на осветената фотоплака на Бекерел (вижда се сянката на метален малтийски кръст, оказал се между плаката и урановата сол

Бекерел стига до извода, че е наблюдавал нов тип проникващо лъчение, което се проявява без външно въздействие върху източника. През следващите няколко месеца Бекерел повтаря експеримента си с други фосфоресциращи материали и установява, че спонтанното лъчение се наблюдава само при урановите соли. Нещо повече, нефосфоресциращи уранови соли произвеждат същия ефект, следователно новооткритото лъчение не е свързано с фосфоресенцията. През май 1896 Бекерел експериментира с чист уран и констатира от 3 до 5 пъти по-интензивно излъчване, отколкото от урановата сол. Това лъчение, явно свързано с вътрешните свойства на урана, е наречено лъчение на Бекерел. По-нататъшните изследвания на Бекерел и на негови колеги показват, че интензитетът на лъчението не намалява с времето.[2]

През 1900 година Мария Кюри открива, че торият също излъчва откритото от Бекерел лъчение и го нарича радиоактивност.[2]

През 1903 Бекерел получава половината от Нобеловата награда за физика „за изключителните му заслуги за откриването на естествената радиоактивност". Другата половина от наградата получават Мария и Пиер Кюри за изучаването на естествената радиоактивност.[2]

Други награди и звания[редактиране | редактиране на кода]

Бекерел е избран за член на Френската академия на науките през 1889 г. В 1908 г. (годината на смъртта му) заема поста пожизнен секретар на академията след смъртта на Марселен Бертло. Същата година става чуждестранен член на Кралското дружество в Лондон.

Член е на Френското физично дружество, на Италианската национална АН, на Кралската АН в Берлин, на Американската национална АН.[2]

Памет[редактиране | редактиране на кода]

В негова чест името му носят:

  • Единицата за радиоактивност в системата СИ – бекерел (Bq).
  • Кратер на Луната.
  • Кратер на Марс.

Името му е включено в списъка със 72 имена на най-великите учени на Франция на първия етаж на Айфеловата кула.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Уикипедия на немски език. Посетен на 2 март 2019 г.
  2. а б в г д е ж з Нобелови лауреати, еднотомна енциклопедия/изд. БАН, Фондация „Отворено общество“/1994/ISBN 954-8104-03-2/стр.54

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]