Берово – Уикипедия

Тази статия е за града в Северна Македония. За селото в Гърция, чието старо име е Берово, вижте Вертискос (дем Лъгадина).
Берово
Берово
— град —
Знаме
      
Герб
Манастирът „Успение Богородично“
Манастирът „Успение Богородично“
Берово
41.7078° с. ш. 22.8564° и. д.
Берово
Северна Македония
41.7078° с. ш. 22.8564° и. д.
Берово
Страна Северна Македония
РегионИзточен
ОбщинаБерово
Географска областМалешево
Надм. височина925 m
Население7002 души (2002)
Пощенски код2330
Официален сайтberovo.gov.mk
Берово в Общомедия

Берово (на македонска литературна норма: Берово) е град в източната част на Северна Македония. Център на община Берово, която има население от 13 491 души и на историческата област Малешево.

География[редактиране | редактиране на кода]

Градът се намира в подножието на Малешевска планина, близо до Беровското езеро, на 160 километра от Скопие, 47 километра – от Струмица и 52 километра – от Кочани. Градът има умерено-континентален климат с определено влияние на планински климат.

История[редактиране | редактиране на кода]

В различни археологически обекти в района на Берово са открити останки от желязната епоха, от римско време, от Късната Античност и от Средновековието. Те включват некрополи и няколко селища от различно време. Най-продължителен е бил животът в селището в местността Ковачилница, което, макар и с прекъсвания, е съществувало от желязната епоха до Средновековието.[1]

В края на ХVI век село Берова е в състава на нахия Букерич, лива Кюстендил. През 1591 година част от селото е дадена като тимар на Мехмед, син на Хасан, след смъртта на предишния тимариот, Хасан.[2] В османски данъчни регистри на немюсюлманското население от вилаета Малешева от 1621 – 1622 година е отбелязано село Берова, което заедно с еврейската си махала имало с 55 джизие ханета (домакинства).[3]

През Възраждането Берово е един от центровете на борбата на българите в Източна Македония за културно-национални права. В 1830 година в него е открито килийно училище, в което учителства Петър Клисаров от Щип. През втората половина на XIX век това училище прераства във взаимно българско, а по-късно е открито и класно училище.[4] В него учителстват Димитър Попгеоргиев-Беровски, Димитър Бисеров от Дупница и други възрожденски деятели. Димитър Попгеоргиев е и един от водачите на местната българска църковна община, която ръководи борбата на беровчани с гръцкия владика в Струмица и противодейства на опитите на сръбската пропаганда да наложи свои учебници в местното училище. След неуспешни опити да се присъединят към Кюстендилската епархия на Българската екзархия, в 1874 година беровчани изгонват от своята църква струмишкия владика Йеротей.[5] През пролетта на 1878 година беровчани се включват активно в събирането на подписи за благодарствения адрес до руския император след подписването на Санстефанския мирен договор.[6]

Берово в 20-те години на XX век

В края на XIX век Берово е малко градче в Малешевска каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Берово е посочено като село в Струмишка каза с 620 домакинства, като жителите му са 2250 българи и 35 мюсюлмани.[7] Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година паланката е населявана от 2300 жители българи християни, 600 българи мохамедани и 40 цигани.[8]

В градчето пуска корени сръбската пропаганда. В началото на XX век християнското население на Берово е смесено в конфесионално отношение. Според патриаршеския митрополит Фирмилиан в 1902 година в Берово има 127 сръбски патриаршистки къщи.[9] По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) през 1905 година в Берово има 1840 българи екзархисти и 1184 българи патриаршисти сърбомани, като там функционират едно българско и две сръбски училища.[10] Сръбски учители от 1892 до 1912 година в Берово и Малешево са Йован Кастратович (Черна гора), Спира Радивоевич (Призрен), Радош Джокович (Черна гора), Младен Димитриевич (Призрен), Глигорие Дракалович и Василие Дракалович (Берово), Станко Костич (Галичник), Йосиф Брадич (Битоля), Василие Серафимович (Тетово), Глигорие Попович (Гниляне), Алекса и Йелена Йовичич (Нови пазар), Милован Кастратович (Беране), Милутин Дедович (Черна гора), Йелена Радивоевичка (Призрен), Драга Поповичка (Гниляне), Йефта и София Джукович (Плевле), Глигорие Шишевич (Берово), Василие Попович (Кратово), Любица Карчевич (Берово), Стоян Стеич (Куманово), Новак Векович (Беране), Новица и Живка Бабович (Черна гора) и Йордан и Зорка Бабамович (Щип).[11]

При избухването на Балканската война 52 души от Берово са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[12] През март 1914 година сръбските власти убиват в изоставена турска къща бившите български четници Иван Гъргуша и Павло Дудуков, а на следващия ден къщата е запалена с телата. На 28 юли 1914 година местният жител Никола е убит от сръбските окупатори, когато заедно със семейството си наближава българската граница, бягайки от сръбския терор. На 15 март 1915 година сръбските окупатори убиват 45-годишния Лесо Дечов, 70-годишния Нико Треновски и дъщеря му, заколват Ефрем Чипаков, жена му, двете им деца и майка му, Нико Тренов и сина му Ефтим и Аце и Мите Умленски са изкарани през нощта от затвора и изчезват безследно, обесват Андон Мушкарски от село Смоймирово.[13][14]

Според Димитър Гаджанов в 1916 година в Берово живеят 253 помаци и 2195 българи.[15]

Поне 20 души родом от Берово, в редиците на българската армия, загиват на фронта във войните за национално обединение на България.[16]

По време на българското управление във Вардарска Македония в годините на Втората световна война кмет на Берово в периода от 1940 до 1941 година е Атанас Лазаров Шатев,[17] след това, от 8 август 1941 до 22 юли 1943 година, е Димитър К. Голчев от Кюстендил, а после Ангел К. Димов от Лугунци (22 юли 1943 – 9 септември 1944).[18]

През 1946 в града е проведен показен съдебен процес над 16 будни българи от околията сред които Методий Бакалов, братя Евтим и Георги Попови, сестра им Ордана, умряла в затвора в резултат на изтезанията и други.[14]

Според преброяването от 2002 година Берово има 7002 жители.[19]

Крадене на прокълната царевица
Мъж от Берово
Проблеми при слушането на файла? Вижте media help.
Националност Всичко
македонци 6404
албанци 0
турци 91
цигани 459
власи 6
сърби 14
бошняци 3
други 25

В Берово има мъжки манастир – „Успение Богородично“ и женски – „Архангел Михаил“. Автор на иконите в беровските църкви „Рождество Богородично“, „Свети Архангел Михаил“ (1920 – 1922 година) е Гаврил Атанасов от Берово.[20]

Личности[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Беровчани

В Берово са родени българските революционери Васе Скендерски, Иван Станков Пашалията, Никола Малешевски, Димитър Попгеоргиев и Христо Попвасилев. Други известни беровчани са българският хайдутин Ильо войвода, българската хайдутка Мария Попгеоргиева, българският духовник и просветен деец Стоян Гълъбов, българският свещеник и революционер Димитър Икономов, архитектът и политик от Социалистическа република Македония Андрей Токарев, сръбският учител и политик Глигорие Дракалович и българските политици Димитър Ацев и Димитър Ковачев, който е кмет на град Кюстендил в периода 1921 – 1922 година.

  • Дядо Ильо войвода.
    Дядо Ильо войвода.
  • Арсо Даскала, деец на ВМОРО или ВМОК, умрял след 1918 г.[21]
    Арсо Даскала, деец на ВМОРО или ВМОК, умрял след 1918 г.[21]
  • В. Димитров от Берово, деец на ВМОРО или ВМОК.
    В. Димитров от Берово, деец на ВМОРО или ВМОК.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Видоески, Божидар. Берово (Общеславянский лингвистический атлас 104). Fonološki opisi srpsko hrvatskih, slovenačkih i makedonskih govora obuhvaćenih Opšteslovenskim lingvističkim atlasom. Knjiga I. Sarajevo: Akademija nauka i umjetnosti Bosne i Hercegovine, 1981, 1981, стр. 739 – 744.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Археолошка карта на Република Македонија, Том 2, Скопје, МАНУ, 1996.
  2. ↑ Турски извори за българската история, т. XVI, София, 1972, Съставила и коментирала Бистра Цветкова, под редакцията на Б. Цветкова и Ан. Разбойников, с. 310.
  3. ↑ Турски извори за българската история, т. VII, София 1986, с. 286
  4. ↑ Галчев, Илия. „Българската просвета в Солунския вилает“, УИ, София, 2005, стр.411
  5. ↑ Гоцев, Славе. Национално-революционни борби в Малешево и Пиянец 1860–1912. София, Издателство на Отечествения фронт, 1988. с. 21-26.
  6. ↑ Иванов, Йордан. Българите в Македония, София 1986, (фототипно издание), стр. 353 – 354
  7. ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 190 – 191.
  8. ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 228.
  9. ↑ Известие от скопския митрополит относно броя на къщите под негово ведомство, 1902 г., сканирано от Македонския държавен архив.
  10. ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 140 – 141. (на френски)
  11. ↑ Павловић, Јеремија Радивојевић. Малешево и малешевци, Штамп. „Свети Сава“, М. Салдековића, 1928, 353.
  12. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 829.
  13. ↑ Цочо В. Билярски, Македонски Мартиролог, София, 2005 г., стр. 72, 77, 125
  14. ↑ а б Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. с. 325.
  15. ↑ Гаджанов, Димитър Г. Мюсюлманското население в Новоосвободените земи, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 241.
  16. ↑ ДВИА, ф. 39
  17. ↑ Варсамов, Благой. Погубените чеда на Пирин. София, Работилница за книжнина Васил Станилов, 2003. ISBN 954-8248-08-5. с. 73.
  18. ↑ Списък на кметовете на градските и селски общини в присъединените към Царството земи през 1941-1944 година // Струмски. Посетен на 3 април 2022 г.
  19. ↑ Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 5 септември 2007 
  20. ↑ Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, „Наука и изкуство“, 1965. с. 297.
  21. ↑ Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 104.
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Берово&oldid=12188315“.