Вили и дворци в Милано – Уикипедия

Пл. „Мерканти“ в Милано, където се намират Палацо дела Раджоне, Дом „Панигарола“ и Лоджия „Озии“.

Под вили и дворци в Милано се имат предвид обществени и частни сгради в град Милано с особено архитектурно и художествено значение. Милано винаги е представлявал централна точка за изграждането на исторически вили и резиденции и съдържа архитектурни произведения от всички архитектурни стилове: от романски до неоготически, от бароков до еклектичен, от италианския Новеченто до рационализма.

Общи характеристики[редактиране | редактиране на кода]

Разпространението на патрицианските дворци и вили датира от римската епоха: ако анализите и археологическите разкопки са открили останки от вили, датиращи от 1 век, максималният блясък на градските дворци през римско време е между 3 и 4 век, когато Mediolanum се адаптира към новия си статут на столица на империята.[1] Авзоний описва града по следния начин:

В Медиоланум всичко е достойно за възхищение, има големи богатства и много благороднически къщи. Населението е с големи способности, красноречие и приветливо. Градът се разраства и е заобиколен от двоен кръг от стени. Тук са циркът, където хората се наслаждават на представленията, театърът с клиновидни стъпала, храмовете, крепостта на императорския дворец, монетният двор, кварталът, който носи името си от Херкулесовите терми. Дворовете с колонади са украсени с мраморни статуи, стените са заобиколени от стена от укрепени насипи. Конструкциите му са една от друга по-внушителни, като че ли си съперничат, а величието им не се намалява дори от сравнението им с Рим.
Ка' Гранда, типична архитектура от Ранния ломбардски ренесанс

След преминаването на варварите и лангобардското господство общественото и частно строителство намират нов тласък, започвайки от първата половина на 14 век под господството на Висконти, с интервенциите в Бролето Нуово и изграждането на Херцогския дворец и Архиепископския дворец.[2] С преминаването на Миланското херцогство към Сфорца през първата половина на 15 век строителната дейност на града не спира, а по-скоро намира нов тласък в новата ренесансова архитектура: в допълнение към обществената архитектура се построени много резиденциите от местните благородници, които желаят така да демонстрират своята сила и влияние в делата на херцогството. С Франческо и Галеацо Мария Сфорца сме свидетели на ренесансова архитектура, все още „замърсена“ от готиката, добре представена от Филарете и неговата Ка' Гранда, докато замъкът на Висконти е преустроен в ренесансов стил, за да приюти новия двор.[3][4] Окончателният преход към Зрелия ренесанс обаче настъпва едва при управлението на Лудовико ил Моро, който извиква в Милано личности като Донато Браманте и Леонардо да Винчи, които в сътрудничество с местните художници допринасят за оформянето на формите на Ломбардския ренесанс: от частните сгради от този период има малко следи, предимно във вътрешната архитектура или появили се по време на реставрация, като в Дворец „Карманьола“, Дворец „Поцонбели-Изимбарди“ и Вила „Симонета“.[5][6]

Дворец „Марино“, пример за градската маниеристична архитектура

Ако в началото на 16 век испанското господство донякъде обуздава безгрижния ентусиазъм, царящ по време на хуманизма, през втората половина на 16 век програмата за реформи на нравите и на изкуствата, извършена от кардинал Карло Боромео, въпреки че е съсредоточена върху изкуствата и религиозната архитектура, не пропуска да даде известен импулс и на градската архитектура.[7] [8] Сред основните интервенции от 16 век са Дворец „Марино“ с Галеацо Алеси, реконструкцията на Архиепископския дворец от Пелегрино Тибалди, Палатът на юристконсулите с Винченцо Серени и Дом „Оменони“ с Леоне Леони. След смъртта на Свети Карл (Боромео) работата по културното обновяване в града е продължена от неговия братовчед кардинал Федерико Боромео: главният архитект на тази първа фаза от 17 век е Франческо Мария Рикини, който в градското поле проектира Дворец „Анони“, Дворец „Дурини“ и Сенатския дворец с една от първите извити фасади на италианския барок.[9] Сред другите архитекти, активни в Милано през този период, са Фабио Мангоне, отговорен за изграждането на Библиотека „Амброзиана“ с класически вкус и паладианския двор на гореспоменатия Сенаторски дворец.[10][11]

Дворец „Дуняни“, по онова време благородническа вила в миланско предградие

Векът, който обаче повече от всеки друг видя изграждането на т. нар. „вили на насладата“ (т.е. крайградски резиденции, разположени далеч от града, където благородниците се оттеглят през ваканцията), несъмнено е 18 век. Когато концепцията за вила за летен престой се разпространява, в Милано са построени множество дворци за благородници от Рим, Венеция, Торино, Болоня и Неапол, чиито седалища на дейността им са в Милано:[12] въпреки увеличението на поръчките и пристигането в града на важни техни изпълнители, миланският барок не довежда до рококо, както се случва другаде. Вместо това 18 век бележи промяната в предпочитанията на миланските клиенти от местни изпълнители към „чужди“ школи, преди всичко венециански и римски, както се вижда от стенописите на Тиеполо в Дворец „Дуняни“ и Дворец „Клеричи“ или Дворец „Кузани“ от Джовани Руджери. Други отлични примери за миланска барокова архитектура от 18 век са Дворец „Лита“ и Дворец „Висконти ди Грацано“.[13]

Пристигането на австрийците и просветителската политика на Хабсбургите през 18 век откриват един нов процъфтяващ архитектурен сезон. Този сезон, благодарение на внимателното планиране и комисия, се опитва да придаде на Милано, вторият град в империята след Виена, ново измерение, също и строително, давайки начало на едно от големите градски преустройства в историята на града:[14] през втората половина на века огромни незастроени площи са пуснати на пазара, конфискувани от религиозни ордени, където градското благородничество иска да построи новите си дворци, за да впечатли новите владетели. Сред големите дворци от ранния милански неокласически период са Дворец „Сербелони“ на Симоне Кантони и Дворец „Белджойозо“ на съперника му Джузепе Пиермарини, придворен архитект и бивш автор на Кралския дворец – друга голяма строителна творба, приписвана на първото австрийско господство.[15]

Кралската вила, прототип на втория милански неокласически период.

Втората фаза на неокласицизма, благоприятствана от пристигането на наполеоновите войски и разпространението на нова управляваща класа, свързана с френската орбита, вижда развитието на по-малко строга архитектура: най-значимото произведение от периода със сигурност е Вила Реале на Леополдо Полак – ученик на Пиермарини, заедно с други градски сгради като Дворец „Сапорити“. Вниманието на френското правителство обаче е посветено повече на работите и подредбите на обществените пространства. През тези години всъщност е изготвен един от първите модерни и ясно формулирани регулаторни планове в Италия и градът е снабден с комисия по орнаментите, която да обсъжда градската архитектура.[16] С възстановяването, започнало през 1815 г., Милано навлиза в третата неокласическа фаза, със сгради, вдъхновени от първия неокласицизъм със строги, но монументални фасади, като Дворец „Мелци ди Кузано“, вдъхновен от Дворец „Сербелони“, или Дворец „Боромео д'Ада“.

С настъпването на обединението на Италия, новата управляваща класа намира в еклектизма стила за прослава на новия исторически курс: нео- ренесансова тенденция се появява във всички стилове, добре представени от Дом „Манцони“, вдъхновена от ломбардските ренесансови модели, и Ка' де Сас, очевидно вдъхновен от флорентинския Ренесанс. Въпреки това не липсват форми, вдъхновени от маниеризма от 16 век, както в Дворец „Киеза“, и в по-малка степен от ранния барок, въпреки че тази тенденция е повече от всичко друго, започвайки от 20 век.

Дворец „Кастильони“, първата Ар нуво сграда в града

Двадесети век е последната голяма скоба на вилите на насладата: с влизането на Милано в Кралство Италия той става индустриален център от фундаментално значение за новата икономика и преди всичко се превръща в една от възловите точки на обмен с Европа. Буржоазията – новите благородници от втората индустриална революция се заселват в Милано и се опитват да го украсят, връщайки го обратно, за да наблюдава славата на миналото. Ако от една страна старата управляваща класа, свързана с традиционните властови елити, продължава да показва своето богатство чрез сложен и монументален еклектичен стил, новата индустриална буржоазия започва, стартирайки от началото на 20 век, да строи сгради в новия стил Ар Нуво, украсени с цветни керамични плочки и ковано желязо: сред най-добрите примери за миланското Либерти са Дворец „Кастильони“, известен със своите декоративни бетонни скулптури, и Дом „Галимберти“ с неговите керамични декорации. Дом „Ферарио“ е забележителен и с виртуозността на балконите от ковано желязо.

Въпреки изключителното архитектурно наследство на града, трябва да се отбележи, че това, което все още може да се види днес, представлява малка част от онова, което е създадено през цялата история на града: традиционната градска склонност към строителство след разрушаване на съществуващи сгради, съчетана с бомбардировките от Втората световна война, намаляват значително цялостното наследство на града. Ако голяма част от неокласическата архитектура и градоустройството остават видими, почти нищо не остава от многобройните ренесансови благороднически дворци.

Списък на вилите и дворците в Милано[редактиране | редактиране на кода]

Това е списък на вилите и историческите сгради, които все още се виждат към 2022 г. в района на Община Милано. Сградите са разделени на секции, съобразени с годината на започване на строителството и са подредени по азбучен ред; където е известен, е посочен главният отговорен за проекта архитект.

11 век[редактиране | редактиране на кода]

13 век[редактиране | редактиране на кода]

Палацо дела Раджоне на пл. „Мерканти“

14 век[редактиране | редактиране на кода]

Лоджия „Озии“
Дворец „Корио Касати“

15 век[редактиране | редактиране на кода]

Дворец „Боромео“
Портал на Дворец Вимеркати“
Вила „Симонета“
Бикока дели Арчимболди

16 век[редактиране | редактиране на кода]

Сграда на Пинакотека „Брера“
Дворец „Просперо Висконти“
Детайл от Дом „Оменони“

17 век[редактиране | редактиране на кода]

Вила „Лита“
Дворец „Лита“
Дворец „Сормани“
Дворец на Капитана на правосъдието
Дворец „Орсини“
Дворец „Анони“
Архиепископски дворец

18 век[редактиране | редактиране на кода]

Дворец „Белджойозо“
Кралски дворец

19 век[редактиране | редактиране на кода]

Дворец „Сапорити“
Дворец „Мелерио“
Palazzo della Veneranda Fabbrica del Duomo
Ка де Сас
Дворец „Ангисола“
Детайл от Дворец „Киеза“
Детайл от Дом „Кандиани“
Дворец „Тарсис“
Дворец „Турати“
Замък „Кова“
Дворец „Турати“

20 век[редактиране | редактиране на кода]

Фасада на Дом „Галимберти“
Сградата на Италианската търговска банка
Дом „Броги“
Дворец „Медзаноте“
Дворец „Кузини“
Вила „Мария Луиза“
Къща „Лентати“
Детайл от Палатата на банката на Рим

21 век[редактиране | редактиране на кода]

Разрушени сгради[редактиране | редактиране на кода]

Пиаца дел Дуомо около 1860 г. Отляво се вижда Коперто дей Фиджини, разрушен през 1864 г., за да се позволи разширяването на площада.

Сред многобройните сгради, разрушени в строителната история на града, има много, които са разрушени въпреки безспорната Им историческа и художествена стойност, такава че са запомнени в архитектурната литература на града.

14 век[редактиране | редактиране на кода]

15 век[редактиране | редактиране на кода]

16 век[редактиране | редактиране на кода]

17 век[редактиране | редактиране на кода]

19 век[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Ville e palazzi di Milano в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​