Генерален секретар на НАТО – Уикипедия

Генерален секретар на НАТО
Лого на НАТО
Лого на НАТО
Йенс Столтенберг
Действащ
Йенс Столтенберг
от 1 октомври 2014 г.
Информация
СедалищеБрюксел, Белгия
Мандат4 години
Създаден24 март 1952 г.
ПървиХастингс Исмей
Сайтwww.nato.int
Генерален секретар на НАТО в Общомедия

Генералният секретар на НАТО е международен дипломат, който изпълнява функциите на главен представител на Организацията на Северноатлантическия договор и е неин основен говорител. Той отговаря за координацията на дейността на съюза, оглавява Северноатлантическия съвет и ръководи персонала на организацията. Генералният секретар следи за развитието и ръководи провеждането на консултации и вземането на решения в НАТО. Изпълнява ролята на председател на Съвета на НАТО, Комитета по планиране на отбраната и Групата за ядрено планиране. Подпомаган е в дейността си от заместник главен секретар, заместващ го в отсъствие.

Генералният секретар на НАТО се избира от Съвета на НАТО и се назначава по общо съгласие от правителствата на държавите членки след провеждане на консултации. Постът на генерален секретар винаги е бил заеман от европеец, а представители на САЩ са винаги осъществяващите военното ръководство в организацията.[1]

Към 2014 година генерален секретар на НАТО е Йенс Столтенберг, бивш министър-председател на Норвегия.

Списък на генералните секретари[редактиране | редактиране на кода]

# Главен секретар Националност Мандат На поста
Начало Край
1 барон Хастингс Лайънел Исмей Великобритания 01952-04-04 4 април 1952 01957-05-16 16 май 1957 j5 години
2 Пол-Анри Спаак Белгия 01957-05-16 16 май 1957 01961-04-21 21 април 1961 g4 години
3 Дирк Стикер Нидерландия 01961-04-21 21 април 1961 01964-08-01 1 август 1964 e3 години [Б 1]
4 Манлио Брозио Италия 01964-08-01 1 август 1964 01971-10-01 1 октомври 1971 m7 години
5 Йозеф Лунс Нидерландия 01971-10-01 1 октомври 1971 01984-06-25 25 юни 1984 n13 години
6 лорд Питър Карингтън Великобритания 01984-06-25 25 юни 1984 01988-07-01 1 юли 1988 ga4 години
7 Манфред Вьорнер Германия 01988-07-01 1 юли 1988 01994-08-13 13 август 1994 l6 години [Б 2]
Серджио Баланцино (и.д.) Италия 01994-08-13 13 август 1994 01994-10-17 17 октомври 1994 c2 месеца[Б 2]
8 Вили Клаас Белгия 01994-10-17 17 октомври 1994 01995-10-20 20 октомври 1995 d1 година [Б 3]
Серджио Баланцино (и.д.) Италия 01995-10-20 20 октомври 1995 01995-12-05 5 декември 1995 b6 седмици[Б 3]
9 Хавиер Солана Испания 01995-12-05 5 декември 1995 01999-10-06 6 октомври 1999 f4 години
10 барон Джордж Робъртсън Великобритания 01999-10-14 14 октомври 1999 02003-12-17 17 декември 2003 i4 години
Алесандро Минуто–Ризо (и.д.) Италия 02003-12-17 17 декември 2003 02004-01-01 1 януари 2004 a3 седмици[Б 4]
11 Яп де Хоп Схефер Нидерландия 02004-01-01 1 януари 2004[Б 5] 02009-08-01 1 август 2009 5 години
12 Андерс Фог Расмусен Дания 02009-08-01 1 август 2009[Б 6] 28 март 2014 4 години
13 Йенс Столтенберг Норвегия 28 март 2014 настояще

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Стикер напуска поста си година по-рано заради влошено здраве.[2]
  2. а б Вьорнер умира на 13 август 1994 г. от рак, без да се е оттеглял от постта си. Заместник-главният секретар, Серджио Баланцино, поема неговите задължения в последните месеци преди кончината му, а след това става временно изпълняващ длъжността генерален секретар до назначаването на следващия главен секретар Вили Клаас.[3]
  3. а б Клаас е освободен като главен секретар след корупционен скандал, фокусиран около негови решениея като министър-председател на Белгия през 80-те години. След неговата оставка заместник-главният секретар Серджио Банцино става временно изпълняващ длъжността главен секретар до назначаването на Хавиер Солана.[4]
  4. Джордж Робъртсън съобщава през януари 2003 г., че ще се оттегли през декември същата година.[5] Яп де Хоп Схефер е избран за негов наследник, но не може да поеме постта до януари 2004 г. заради своите ангажименти в холандския парламент.[6] От Робъртсън е поискано да продължи мандата си до встъпването на Схефер, но отказва, така Минуто-Ризо, заместник главен секретар, поема поста в промеждутъка.[7]
  5. Схефер е поема постта главен секретар на НАТО официално на 1 януари 2004 г.,[8] но не успява да започне работа до 5 януари 2004 г.[7][9]
  6. Фог е назначен за главен секретар на НАТО на 60-ата годишна среща в Страсбург[10] и официално поема длъжността на 1 август 2009 г.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Какво трябва да знаем за ЕС“, Институт по европейско право, с. 28, Ат. Семов
  2. ((en)) Cook, Don. Resignation announced by Stikker // Вашингтън поуст. 3 април 1964.
  3. ((en)) Marshall, Andrew. Hunt is on to find new Nato chief // Индепендънт. 15 август 1994. Посетен на 29 март 2009.
  4. ((en)) Whitney, Craig. Facing Charges, NATO Head Steps Down // The New York Times. 21 октомври 1995. Посетен на 29 март 2009.
  5. ((en)) Smith, Craig. NATO Secretary General to Leave His Post in December After 4 Years // The New York Times. 23 януари 2003. Посетен на 29 март 2009.
  6. ((en)) Jaap de Hoop Scheffer // Newsmakers. Thomson Gale, 1 януари 2005.
  7. а б ((en)) NATO Chief Steps Down // The New York Times. 18 декември 2003. Посетен на 29 март 2009.
  8. ((en)) Crouch, Gregory. NATO Names a Dutchman To Be Its Secretary General // The New York Times. 23 септември 2003. Посетен на 29 март 2009.
  9. ((en)) New NATO Chief Takes Over // The New York Times. 6 януари 2004. Посетен на 29 март 2009.
  10. ((en)) The Associated Press: NATO names Danish prime minister secretary-general // The Associated Press. 4 април 2009. Посетен на 4 април 2009.