Георги Агура – Уикипедия

Георги Агура
български генерал и юрист
Звание	генерал-лейтенант
Години на служба	1879 – 1915
Командвания	Владайски отряд (СБВ)
Битки/войни	Сръбско-българска война
Награди	„Свети Александър“ За военна заслуга
Образование	Национален военен университет
Дата и място на раждане	8 февруари 1853 г. Чушмелия, Украйна
Дата и място на смърт	10 февруари 1915 г. (62 г.) София, Царство България
Георги Агура в Общомедия

Георги Василев Агура е български офицер (генерал-лейтенант).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Чушмелия, Бесарабия на 8 февруари 1853 г. Учи в Духовната академия в Измаил и в Яш. През 1879 г. завършва първия випуск на Военното училище в София, на 10 май е произведен в чин подпоручик.

Зачислен е в 1^-ва пеша бригада. През 1879 г. е адютант на княз Дондуков-Корсаков, след което е флигел-адютант на княз Александър Батенберг. Със Заповед № 3 по Военното ведомство от 10 януари 1880 г. като флигел адютант подпоручик Агура е удостоен с Височайше благоволение за отлично изпълнение на „особеното поръчение“ на Негово Височество Княза^[1].

На 25 август 1880 г. постъпва във Военно-юридическа академия в Санкт Петербург и я завършва през 1883 г. На 30 август 1882 г. е произведен в чин поручик. Георги Агура е първият български офицер с юридическо образование. През 1884 година е военен следовател и прокурор и преподавател по военна администрация във Военното училище. След Съединението е началник на Военносъдебната част и главен военен прокурор на Княжеството. На 30 август 1885 г. е произведен в чин капитан.

Сръбско-българска война (1885)[редактиране | редактиране на кода]

През Сръбско-българската война (1885) е командир на Княжевския (Владайския) отряд^[2], който получава задача да заеме и отбранява Владайското дефиле и Бучинския проход. При настъплението към Цариброд командва колона, която участва в освобождаването на града.

След войната служи във Военносъдебното ведомство, участва в разработването на Военнонаказателния закон. Ръководи приемането на нов дисциплинарен устав във войската. През периода 1886 – 1901 г. преподава закони и етика във Военното училище. На 1 април 1887 г. е произведен в чин майор, на 2 август 1891 г. е произведен в чин подполковник, а на 2 август 1895 г. – в чин полковник. Същата година излиза книгата му „Сравнителна критическа студия“, която съдържа дисциплинарните разпореждания, действащи в българската войска, съседните войски и тези на по-големите европейски държави. Към 6 февруари 1892 година подполковник Агура е главен военен прокурор. През 1900 г. полковник Агура написва текст за националния химн, който да замести „Шуми Марица“. Въпреки натиска, оказан от цар Фердинанд I новият химн не е приет, но царят решава да го направи дворцов химн. Така се появява т.нар. „Химн на Н.В. Царя“, чийто композитор е Емануил Манолов. На 15 ноември 1900 г. Агура е произведен в чин генерал-майор.

На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенант. Агура е един от тях. Това е първият случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенат е дадено на действащи офицери. Дотогава то е давано само на офицери от запаса.^[3]

Балканска война (1912 – 1913)[редактиране | редактиране на кода]

По време на Балканската война (1912 – 1913 г.) генерал Агура е главен военен прокурор и началник на Военносъдебната част.

Генерал-лейтенант Георги Агура умира на 10 февруари 1915 година в София.

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

• Прапоршчик (10 май 1879)
• Подпоручик (1 ноември 1879, преименуван)
• Поручик (30 август 1882)
• Капитан (30 август 1885)
• Майор (1 април 1887)
• Подполковник (2 август 1891)
• Полковник (2 август 1895)
• Генерал-майор (15 ноември 1900)
• Генерал-лейтенант (2 август 1912)

Награди[редактиране | редактиране на кода]

• 1 септември 1878 г. – удостоен е с медал с Георгиевско-Андреевска лента, за участие в Руско-турската война (Руска империя);^[4]
• 18 май 1888 г. – удостоен е с Кръст за спомен, в качеството му на главен военен прокурор, в чест на годишнина от интронизацията на княз Фердинанд I;^[5]
• Височайше благоволение (10 януари 1880)
• 31 март 1880 г. – удостоен е с императорски орден „Свети Станислав“ III степен (Руска империя);^[6]
• 19 юли 1902 г. – награден е с възпоменателен медал „Алфонсо XIII“ (Кралство Испания)^[7]
• 23 ноември 1902 г. – удостоен е с орден „Карлос III“ (Кралство Испания);^[8]
• 5 юли 1903 г. – награден е с голям кръст на „Ордена на Румънската корона“ (Кралство Румъния);^[9]
• 8 октомври 1903 г. – удостоен е с най-високата степен на „Императорски кръст“ (Австро-Унгария);^[10]
• 6 юни 1910 г. – награден е със „Знак“ на Българския червен кръст;^[11]
• 5 септември 1913 г. – удостоен е от Кубинския Червен кръст за Европа с „Кубински орден за чест и заслуги“;^[12]
• Княжеский орден „Свети Александър“ II, III и IV степен
• Народен орден „За военна заслуга“ I степен
• Орден „За заслуга“

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

• Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 1 и 2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 15.
• Недев, С., „Командването на българската войска през войните за национално обединение“, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“
• Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985.
• Агенция Фокус от 10 февруари 2006 г.
• Агура, Георги Василев, форуми „Бойна слава“

• Портал „Военна история на България“