Георги Пеячевич – Уикипедия

Георги Пеячевич е българо-унгарски военен деец, един от водачите на Чипровското въстание. По време на Голямата турска война през 1688 г. организира чети и участва с хабсбургските войски в превземането на град Оршова, а след поражението на въстанието се установява в Унгария, където заема различни длъжности и получава титлата барон.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Георги Пеячевич е роден в Чипровци през 1655 г. в семейството на Матей Пеячевич и Агата Кнежевич от видните местни фамилии Пеячевичи и Кнежевичи. За ранните му години не са запазени сведения. Той е братовчед на софийския католически архиепископ Стефан Кнежевич и има близки родствени връзки с Петър Парчевич.^[1]

По време на Австро-турските войни през 1688 г. в Чипровци поставят началото на бунта, подготвян с десетилетия от Петър Парчевич, Петър Богдан и други чипровчани от българския католически елит. През пролетта в града са сформирани две чети, оглавени от Георги Пеячевич и Богдан Маринов, които преминават в Поморавието, за да се присъединят към армията на Хабсбургите. След отделни сблъсъци с османски части, те достигат до Бачка и от юни се включват във военните действия под хабсбургско командване. Те участват в превземането на важната крепост Оршова, а четата на Пеячевич се увеличава и е превърната в конна дружина.^[2]

През август архиепископ Стефан Кнежевич, опасявайки се от ответни действия срещу Чипровци от османска страна, пише до император Леополд I с искане за помощ. В отговор към Чипровци са изпратени 6 полка с артилерия, командвани от генерал Донат Йохан Хайслер фон Хайтерсхайм, а в авангарда на подразделението са конните дружини на Пеячевич и Ласло Чаки и четата на Маринов. С наближаването на отряда към Чипровци откритото въстание обхваща Чипровци, Копиловци, Железна, Клисура и други села, като се разпростира до Видин. От Чипровец и Копиловци излизат по четири чети, които се присъединяват към силите на Чаки, Георги Пеячевич и Богдан Маринов.^[3]

Въстаниците създават укрепен лагер в местността Жеравица и подготвят Чипровец за обсада. Те нанасят поражение на турско-унгарските сили, водени от Йеген Осман паша и от турския съюзник и водач на унгарските протестанти граф Имре Тьокьоли. Промяната в австрийските планове и действия дава възможност на турците да се съвземат и да съберат силите си за потушаване на въстанието. Докато въстаническата войска, без да спазва необходимия ред, се връща натоварена с провизии от Лом, войската на граф Тьокьоли я напада изненадващо и ѝ нанася тежко поражение. След това превзема бойния ѝ лагер при Жеравица. Липсата на военна дисциплина се оказва решаваща за изхода на сраженията, в които загиват няколко хиляди българи. Оцелелите от клането се укрепват в Чипровец.^[4]

В лагера на Тьокьоли пристигат нови войски и накрая съпротивата на град Чипровец е сломена. Малцина от защитниците успяват да се спасят в Балкана, а оттам – във Влашко, а хиляди българи са избити или отведени в робство. Градът е превърнат в пепелище. Останалите въстанали селища също са опустошени, а жителите им – или изклани или отведени в робство. Единадесет години след събитията в тях няма „нито един човек“. Бащата на Георги – Матей Пеячевич – загива по време на въстанието.^[5]

След погрома на въстанието с отряд от 600 души Георги Пеячевич охранява бежанците от Чипровец и околните селища при преселването им във Влашко. Той продължава участието си във войната с Османската империя, като с хората си подкрепя австрийското настъпление към Ниш, Пирот и Драгоман, достигайки почти до София, а за кратко отново до Чипровци.^[1] През 1689 г. четите на Георги Пеячевич и Богдан Маринов (около 20 000 души) преминали под командването на австрийския генерал Лудвиг Боденски освобождават за кратко Видин, Белоградчик и Берковица.^[6]

През следващите години Придворният военен съвет на Хабсбургската империя възлага на Пеячевич важни задачи, в които вземат участие и неговите братя Никола, Иван и Марко. Пеячевич служи в градовете Бая, Чаталя и Егреш като военен директор на пощите.^[7] Към края на 1696 г. той напуска войската и се установява в Бачки комитат (тогава в южна Унгария, днес – в Сърбия), където е директор на пощата, като тази длъжност отново изисква изпълнение на военни разпореждания.^[5]

През 1708 г. той пътува тайно до Цариград като императорски пратеник (по-скоро разузнавач). През 1711 г. Георги Пеячевич е поканен да присъства на коронацията на Карл VI, който заради заслуги го удостоява с кралска грамота, баронска титла и фамилен герб него и братята му на 10 юли 1712 г. и го назначава за вицегубернатор на Бачкия комитат в Унгария.^[8]

Умира на 18 март 1725 г. в град Бач, днес в Сърбия.^[9] Погребан е във францисканския манастир в града, където днес има паметен знак за него.

Памет[редактиране | редактиране на кода]

На Георги Пеячевич е наречена улица в квартал „Подуяне“ в София (Карта).

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Цитирани източници

• Чолов, Петър. Чипровското въстание 1688 г. София, Тангра ТанНакРа, 2008. ISBN 978-954-378-041-9. Архив на оригинала от 2018-03-04 в Wayback Machine.