Димитър Папрадишки – Уикипедия

Димитър Андонов
	Димитър Андонов
български художник
	Папрадишки в Скопие, 1900 година
Роден	1859 г. Папрадище, Османска империя
Починал	4 януари 1954 г. (95 г.) Скопие, Федеративна народна република Югославия
Семейство
Баща	Андон Китанов
Братя/сестри	Велян Андонов; Ангелко Андонов
	Димитър Андонов в Общомедия

Димитър Андонов Папрадишки е един от последните професионални български зографи, а също така един от първите български нерелигиозни художници.^[2]^[3]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Димитър Папрадишки е роден през 1859 година в мияшкото село Папрадище. Произхожда от тресонския род Ангелкови.^[2] В своето родно село, а после и във Велес, той се сдобива с образование, което по това време е достъпно и успешно – четвърто класно училище. Учи зографство при баща си, който обаче не е добър иконописец и затова Димитър се обучава сам. Димитър е родственик с представители на рода Рензови, от които усвоява някои познания по занаята си.^[4] До 25-годишна възраст придружава баща си в местата, в които работи.^[4]

В 1870 година изписва иконите в църквата „Свети Илия“ в Сеяце заедно с Теофан Буджароски, Петър Николов и Ангелко Дидон.^[5]

През 1882/83 година посещава Художествено-иконографската школа в Киев, в класа на професор А. Вишневски. В 1887 година участва с една икона в конкурс на Духовната академия в Москва и печели 1000 рубли и сребърен медал и е приет за редовно обучение със стипендия. Въпреки че печели наградата за иконата си във византийски стил, се връща в родния си край, след като семейството му е ограбено от арнаути разбойници. Престоят му в Киев и Москва обаче има голямо влияние върху творчеството на Димитър Папрадишки, което е видимо от афинитета му към нови теми.^[6]

В 1883 – 1884 година Папрадишки участва в изписването на иконостасните икони в фрама „Свети Атанасий“ в Богомила, за който изработва четири престолни икони – „Исус Христос“, (81 х 54, 5 х 2, 5 см), със сигнатура „6 юли 1883 отъ руки зуграфъ Димо Андоновъ от Папрадища“, „Свети Йоан Предтеча“, 1883, (79 х 54, 5 х 3 cm) без сигнатура, „Богородица с Христос“, 1883, (82 х 55 х 2,5 cm), без сигнатура, „Св. св. Петър и Павел“, 1884, (80 х 54,5 х 3 cm), със сигнатура „1884 февруари 17“. В същата църква Папрадишки е автор и на една отделна икона с изображение на Тайната вечеря – 1938, (96 х 82,7 х 0,5), със сигнатура: „Прилаже Сава Ђокић, лекар са супругом Вером 1938 г. 21 априла“.^[7]

Във Велешко рисува в „Свети Атанасий“ в Теово (1883), „Света Троица“ в Ращани (1883), „Свети Илия“ в Бусилци, „Свети Никола“ в Раковец (1884) и „Свети Никола“ в Лисиче (1885).^[7]

Една от първите самостоятелни работи на Папрадишки е изрисуването на северозападния купол на нартекса на Осоговския манастир, където има дата „1884. Х. 18“.^[4] В 1885 година започва композиция на западната фасада на нартиката в черквата, озаглавена „Духовни зрак“.^[8] В същата година изрисува третия, датиран „1885. VI. 10“, и четвъртия купол, в който са представени сцени от Апокалипсиса. В 1886 – 1887 работи по стените и куполите на манастира. На западната стена е Притчата за свинете, Разслабления, Томино осезание, Самарянката. В големите куполи са Богородичен Акатист, Христов Акатист и Божествена служба, която е алафреско. Над входните врати има надпис „... 1887 година юлия 15 дне рукою зограф Димитър Ан. от Велес“. Тогава изписва и иконостасните икони, заменили по-старите и стенописите в малката църква „Рождество Богородично“.^[4]

В 1887 година Димитър Андонов рисува четири олтарни икони в църквата „Свето Възнесение Христово“ в Голозинци.^[4] После изрисува всички икони и стенописи в новата манастирска църква „Свети Пантелеймон“ на Кочанския манастир.^[4]^[9] В същата 1887 година заедно с Петър Николов допълват иконостаса и изписват стенописите на църквата „Свети Илия“ в Левосое.^[10]В 1889 година работи в Кочанско – изписва иконите за църквата „Свети Дух“ в Нивичани, иконостасните икони за „Свети Георги“ в Кочани,^[4] в „Света Богородица“ в Конче^[11]^[4] и довършва иконописта в някои църкви из Велешко.^[4]

Рисува олтарните икони в църквата „Свети Никола“ в Щип.^[12] След това заминава за Скопие и рисува голямата иконостасна икона на Св. св. Петър и Павел в „Света Богородица“, която обаче изгаря при пожара в църквата в 1944 година.^[12]

В 1890 година работи в София. Рисува портрети на митрополит Партений Софийски,^[12] на кмета Димитър Петков,^[3] на Пенчо Славейков,^[3] на Крапчански,^[3] на секретаря на общината Кулев,^[12]^[3] на Н. Разпопов,^[12]^[3] на Андреев.^[3] Занимава се и с иконописна работа, но скоро заминава обратно за Скопие.^[12]

В Скопие изписва иконите за иконостаса, куполната живопис Божествена литургия и Христос Вседържител (темпера) в „Свети Димитър“.^[12]^[13] До 1892 година рисува иконите и алафреско десетте купола на „Свети Никола“ в Гиляне,^[12] а после и иконостасните икони за „Свети Георги“ в Станишор.^[12] В същата 1892 година пак е в Осоговския манастир, където допълва някои стенописи.^[12]

След това работи няколко икони в Девичкия манастир, стенописи с туткална темпера в олтара на католическата катедрала „Пресвето сърце Исусово“ (разрушена от земетресението в 1963 година).^[12]

Рисува икони из селата във Велешко и Гевгелийско, в които баща му прави църквите. В Милетково изрисува в яйчена темпера стенописи със сцени от Христовите страдания.^[12]

В 1896 година е в Русия, за да се запознае с религиозната и светска живопис. В Русия носи две свои картини на жени в народни носии – „Бърсячка“ и „Миячка“. В 1898 година, подпомогнат от Густав Вайганд, заминава със същата цел за Германия, където носи картините „Скопски овчар“ и „Просяк“.^[14]

През 1896 година рисува стенописа Свети Седмочисленици в „Успение Богородично“ в щипската махала Ново село.^[12] В Щип негов ученик става Коста Вангелов.^[12] В Щип влиза във връзка с Гоце Делчев, български учител в града от 1894 до 1896 г. и встъпва във Вътрешната македоно-одринска революционна организация.^[3] По-късно за революционна дейност е затворен във Велес, а после прехвърлен в Митровишкия затвор, където остава до Балканските войни.^[3]

В 1919 година се установява в Скопие,^[12]^[3] където на Старата чаршия отваря свое ателие. При него учат Божин Велев от Енидже, работил по-късно из Битолско, двамата му братя Ангелко и Велян (Вельо) Андонови, Петре Костов от Воден, Павел и Симо Ничеви от Гиляни.^[14] Най-младите му ученици са Лазар Личеновски,^[3] Никола Мартиновски,^[14] Тома Владимиров,^[3]^[14] Рисува целувателните икони за „Света Богородица“ и иконите и стенописите в темпера за „Света Петка“ в Църниче. Работи в Горно Коняри, Бардовци, Ибрахимово, Маджари, Вратница – икони и стенописи с темпера.^[12]

Работи в Кратово като подновява някои икони и стенописи от „Свети Йоан Кръстител“^[12] и рисува иконите в „Свети Георги Кратовски“.^[12] В Кратовско работи в църквите в Туралево, Кетеново, Сакулица, Мушково и Приковци. Автор е на иконите за манастира „Свети Никола“ при Матка, както и за Градищкия манастир „Свети Георги“ в Кумановско и за църквите в селата Четирци и Живине.^[12] Нови икони прави за родното си Папрадище,^[12] за Митровица в Косово, в Самобор в Херцеговина, за „Света Троица“ в Куршумлия в Сърбия.^[14] По-късно прави нови стенописи за Осоговския манастир, икони за село Капищец, за Марковия манастир и за село Црешево.^[14] Изписва скопските църкви „Свети Димитър“ (1942), „Свети Спас“ и „Св. св. Константин и Елена“.^[14]

Стил[редактиране | редактиране на кода]

Стилът на Димитър Андонов е разнообразен. При стенописите си и в част от иконите си се придържа към традиционните техники, като цветовете са оживени.^[14] В късните си икони, под влияние на наученото в Русия и Германия, стилът му се модернизира, но при изобразяването на главите продължава да се придържа към традицията. Традиционни са и техническите му похвати.^[14]