Държавно устройство на Италия – Уикипедия

Президентът на Италианската република Серджо Матарела с председателя на Сената Мария Елизабета Алберти Казелати и с председателя на Камарата Роберто Фико, на съвместна сесия в Италианския парламент за церемонията по полагането на клетва (снимка: Франческо Амендола - Служба за преса и комуникация на Президентство на републиката)

Системата или политическият ред на Италианската република е политическа система, основана на представителна демокрация под формата на парламентарна република. Държавата е организирана на основата на значителна регионална децентрализация.

Италия е демократична република след Референдума от 2 юни 1946 г., когато монархията е премахната и е избрано Учредителното събрание за изготвяне на конституцията. Конституцията впоследствие е обнародвана от тогавашния временен президент на републиката Енрико де Никола на 27 декември 1947 г. и влиза в сила на 1 януари 1948 г.

Обща организация[редактиране | редактиране на кода]

Италианската политическа система е организирана според принципа на разделение на властите: законодателната власт се приписва на парламента, правителството има изпълнителната власт, докато Магистратурата, независима от изпълнителната и законодателната власт, упражнява съдебната власт. Президентът на републиката е най-висшата длъжност в държавата и представлява нейното единство.

Основният закон на републиката е Конституцията, т.е. кодексът, който посочва основните принципи, права и задължения на гражданите и установява техния ред. Държавната законодателна власт е предоставена на Парламента съгласно чл. 70 от Конституцията, и той е разделен на две камари: Сенат на републиката и Камара на депутатите.

В крайна сметка всички закони трябва да бъдат обнародвани от Президента на републиката, който може да поиска от камарите с мотивирано съобщение нова резолюция (т. нар. преустановяващо вето). Ако обаче камарите отново одобрят закона, той трябва да бъде обнародван.

Министерският съвет се основава на парламентарно мнозинство, което обикновено се формира от изборна консултация между всички имащи право на глас.

Разделение на властите[редактиране | редактиране на кода]

Аула „Монтечиторио“ – залата на Италианския парламент, 1870 – 1895 г.

Само в случай на необходимост и спешност правителството може да издаде акт със силата на закон, наречен „декрет-закон“, който трябва да бъде преобразуван в закон от Парламента в рамките на 60 дни, под заплаха от отмяна (дори със задна дата). Освен това парламентът може да делегира на правителството чрез закон, наречен „делегиращ закон“, да приема закони по определен въпрос, прилагайки директивните принципи и критерии, установени в същия делегиращ закон, и в същото време установявайки границите и сроковете, в които правителството може да действа в законотворчеството. Така издаденият от правителството нормативен акт се нарича Законодателен указ.

Освен това има случаи, в които законодателната власт принадлежи на суверенния народ чрез институцията на референдума за отмяна и, по конституционни въпроси, чрез институцията на референдума, потвърждаващ конституционните закони. Следователно като цяло силата на законодателна инициатива се приписва на всеки депутат, на народа чрез създаването на предложение за народна инициатива, извършено чрез събиране на най-малко 50 000 подписа до Националния съвет на икономиката и на труда, до регионалните съвети и до правителството (Президентът на републиката разрешава представянето пред камарите на законопроекти, инициирани от Правителството).

И накрая, има значителен съдебен контрол както върху административните актове, така и върху законодателството. Той е извършван на две нива: не се различава много от съдебния контрол (judicial review) на системата на САЩ (и следователно е много по-обширен от класическия англосаксонски, т.е. от този в Обединеното кралство, тъй като трибуналите на широко разпространено ниво могат да сметнат един закон за неконституционен, но ограничавайки го до предоставеното им дело) – в италианския случай системата, акцентирана върху контрола, по искане на отделния съдия от съда е поверена на Конституционния съд в почти изключителна форма.[1] Следователно Съдът може да обяви закони или части от тях за конституционно нелегитимни, което ги прави неприложими, и да попречи на Парламента да законодателства върху същата ситуация.

Що се отнася до административните актове, контролът се осъществява от поредица административни съдилища, разделени на регионален принцип (TAR), с обжалване пред Държавния съвет по юрисдикционно седалище, имащ национална териториална юрисдикция. С приемането на Административно-процесуалния кодекс през 2010 г. контролът върху държавните административни актове и тези на други публични органи става особено разпространен, с възможност за искане на най-подходящите обезпечителни мерки, както от първа и от втора степен, така и обезщетение за вредите, причинени от издадения от публичната власт административен акт.[2]

Законодателна власт[редактиране | редактиране на кода]

Законодателната власт принадлежи на Парламента на Италианската република, разделен на две камари: Сенат на републиката и Камара на депутатите. Те отделно, с едни и същи задължения, възложени от Конституцията, насърчават, чрез инициативата на своите парламентарни членове, законодателната инициатива, която трябва да бъде одобрена от мнозинството на всяка от двете камари, в противен случай се отхвърля.

Всички италиански граждани, навършили 18 години, имат право да гласуват и за двете камари, а преди това възрастовата граница, определена за Сената, беше 25 години. След обнародването на Конституционния закон № 1/2021 правото на глас за Сената се разширява и за италианските граждани, навършили 18 години.[3]

Изпълнителна власт[редактиране | редактиране на кода]

Правителство[редактиране | редактиране на кода]

Изпълнителната власт е поверена на Правителството, в чиито рамки съгласно чл. 92, ал. 1 от Конституцията се разграничават три различни органа: Председател на Министерския съвет (премиер), министри и Министерски съвет (понякога неправилно наричан „кабинет“, според исторически термин, който не се използва от италианското право), последният съставен от обединението на предишните две тела. Формирането на правителството е уредено накратко в чл. 92, ал. 2, чл. 93 и чл. 94 от Конституцията и от конституционни практики, утвърдени във времето.

„Правителството зависи от доверието на двете камари на Парламента и има в правомощията си възможността да издава декрети-закони само при спешни случаи (което трябва да бъде потвърдено с гласуване на Парламента в рамките на 60 дни) и не би трябвало да издава декрети-закони неправомерно (чл. 77).“

Въз основа на Закона за финансите от 2008 г., по-късно изменен със Закона от 13 ноември 2009 г. n. 172, броят на министрите в правителството е тринадесет. В резултат на Декрет-закон n. 22 от 2021 г.[4] броят на работещите министерства в правителството на Марио Драги достига петнадесет. Толкова на брой са и в Правителството на Джорджа Мелони в длъжност от 22 октомври 2022 г.

Председател на Министерски съвет[редактиране | редактиране на кода]

Председателят на Министерски съвет (също неправилно наричан Министър-председател или с популярното „Премиер“) е ръководител на правителството. Той се назначава от Президента на републиката и е четвъртата по важност позиция в държавата, въпреки че е истинският dominus на политическата система (както във всички републикански парламентарни системи първата позиция винаги е Президентът на републиката, дори и ако правомощията му са ограничени).

На теория Президентът на републиката е свободен в избора си, но тъй като назначеният ще трябва да състави правителство, с което ще бъде подложен на вот на доверие от двете камари на Парламента, всъщност той основно се избира измежду партии, които имат мнозинство в парламента. Конституционната практика предвижда Президентът на републиката да провежда консултации с парламентарните групи, за да може да пристъпи към избора на лице, което има конкретната възможност да получи доверие.

След назначаването си Министър-председателят предлага на Президента на републиката номинациите на отделните министри, заедно с които ще формира Министерския съвет, ако получи вот на доверие от двете камари на Парламента.

Председателят на Министерския съвет координира дейността на министрите и отговаря за дейността на правителството. За разлика от това, което се случва в други правни системи, той не е във всяко отношение йерархичен началник на министрите. Разбира се, естествено като председател на изпълнителната власт, той изпълнява функции, на които пряко или непряко са подчинени всички министри.

Вярно е също, че Председателят на Министерския съвет не може да дава конкретни разпореждания на министрите относно дейността на техните ведомства, а само разпореждания от общ характер, както е и вярно, че не може да ги уволнява. По този начин той се квалифицира като primus inter pares,[5] т.е. министър-председател с еднакъв ранг с неговите министри. В по-общ план Министър-председателят изпълнява тройна функция: импулс, ръководство, координация на дейността на правителството.

Особено деликатна функция, която законът възлага пряко на Министър-председателя, е надзорът и контролът върху информационната система за сигурността на републиката, т.е. Държавните тайни служби.

Председатели на Министерския съвет на Италия[редактиране | редактиране на кода]
Джорджа Мелони, настояща министър-председателка на Италия от 2022 г., първата жена, която заема този пост.
# Мин. председател Начало Край Партия
1 Алчиде Де Гаспери 14 юли 1946 17 август 1953 Християндемократи
2 Джузепе Пела 17 август 1953 19 януари 1954 Християндемократи
3 Аминторе Фанфани 19 януари 1954 10 февруари 1954 Християндемократи
4 Марио Шелба 10 февруари 1954 6 юли 1955 Християндемократи
5 Антонио Сени 6 юли1955 20 май 1957 Християндемократи
6 Адоне Дзоли 20 май 1957 2 юли 1958 Християндемократи
Аминторе Фанфани 2 юли1958 16 февруари 1959 Християндемократи
Антонио Сени 16 февруари1959 26 март 1960 Християндемократи
7 Фернандо Тамброни 26 март1960 27 юли 1960 Християндемократи
Аминторе Фанфани 27 юли1960 22 юни 1963 Християндемократи
8 Джовани Леоне 22 юни1963 5 декември 1963 Християндемократи
9 Алдо Моро 5 декември1963 25 юни 1968 Християндемократи
Джовани Леоне 25 юни1968 13 декември 1968 Християндемократи
10 Мариано Румор 13 декември 1968 6 август 1970 Християндемократи
11 Емилио Коломбо 6 август 1970 18 февруари 1972 Християндемократи
12 Джулио Андреоти 18 февруари 1972 8 юли 1973 Християндемократи
Мариано Румор 8 юли 1973 23 ноември 1974 Християндемократи
Алдо Моро 23 ноември1974 30 юли 1976 Християндемократи
Джулио Андреоти 30 юли 1976 5 август 1979 Християндемократи
13 Франческо Косига 5 август 1979 18 октомври 1980 Християндемократи
14 Арналдо Форлани 18 октомври1980 28 юни 1981 Християндемократи
15 Джовани Спадолини 28 юни 1981 1 декември 1982 Италианска републиканска партия
Аминторе Фанфани 1 декември 1982 4 август 1983 Християндемократи
16 Бетино Кракси 4 август 1983 18 април 1987 Италианска социалистическа партия
Аминторе Фанфани 18 април 1987 29 юли 1987 Християндемократи
17 Джовани Гория 29 юли 1987 13 април 1988 Християндемократи
18 Чириако Де Мита 13 април 1988 23 юли 1989 Християндемократи
Джулио Андреоти 23 юли 1989 28 юни 1992 Християндемократи
19 Джулиано Амато 28 юни 1992 29 април 1993 Италианска социалистическа партия
20 Карло Адзельо Чампи 29 април 1993 11 май 1994 Независим
21 Силвио Берлускони 11 май 1994 17 януари 1995 Форца Италия
22 Ламберто Дини 17 януари 1995 18 май 1996 Независим
23 Романо Проди 18 май 1996 21 октомври 1998 Независим
лявоцентристки
24 Масимо Д'Алема 21 октомври 1998 26 април 2000 Леви демократи
Джулиано Амато 26 април 2000 11 юни 2001 Независим
левоцентристки
Силвио Берлускони 11 юни 2001 17 май 2006 Форца Италия
Романо Проди 17 май 2006 8 май 2008 Независим
левоцентристки
Силвио Берлускони 8 май 2008 16 ноември 2011 Народът на свободата
25 Марио Монти 16 ноември2011 28 април 2013 Независим
26 Енрико Лета 28 април 2013 22 февруари 2014 Демократическа партия
27 Матео Ренци 22 февруари 2014 12 декември 2016 Демократическа партия
28 Паоло Джентилони 16 декември 2016 1 юни 2018 Демократическа партия
29 Джузепе Конте 1 юни 2018 13 февруари 2021 Независим от зоната на M5S
30 Марио Драги 13 февруари2021 22 октомври 2022 Независим
31 Джорджа Мелони 22 октомври2022 понастоящем Братя италианци
Министерства[редактиране | редактиране на кода]

Правителството на Джорджа Мелони, в длъжност от 22 октомври 2022 г., има 15 министерства.

Министерства със задачи за реда и управлението:

Министерства с икономическо-финансови задачи:

Министерства със задачи за социалното и културното обслужване:

Министерства със задачи, свързани с инфраструктурата и услугите:

Съдебна власт[редактиране | редактиране на кода]

Магистратура[редактиране | редактиране на кода]

Съдебната власт се упражнява от Магистратурата, която представлява самостоятелна и независима от всяка друга власт система. Обикновените магистрати изпълняват юрисдикционната функция (вж. „юрисдикция“), която администрират в името на народа. Висшият съдебен съвет има задачи по самоуправление на съдебната власт, като я вади напълно от контрола на Министъра на правосъдието .

Италианската съдебна система води началото си от римското право, а Наполеоновият кодекс вдъхновява италианските кодекси. Италианската наказателна система се основава на състезателна система (трети съдия, процесуална диалектика и равенство на страните, „публичен“ и устен процес), но първата фаза, т.е. тази на предварителните разследвания, се характеризира с тайна, типична елемент от инквизиционната система. Това кара някои учени да определят нашата система като "смесена".

Гарантирани са три нива на съдебно решение както в гражданската, така и в наказателната и административната юрисдикция (макар и с някои особености): на първа инстанция делото се разглежда от съдия за първи път; на втора инстанция има обжалване на решението, взето от първоинстанционния съдия и апелативният съдия може да влезе в основателността на решението (и следователно е възможно да се отмени, дори напълно, първата присъда, напр. присъда/ оправдателна присъда); на третата инстанция в касационната жалба се оспорва решението на апелативния съдия. При това последно ниво на преценка обаче съдията не навлиза във фактическата оценка в обжалваното решение, а може просто да провери дали процесът е протекъл в съответствие със закона.

След трите съдебни инстанции обжалваната присъда става окончателна.

Президент на Италианската република[редактиране | редактиране на кода]

Серджо Матарела, президент на Италианската република от 2015 г.

Общи положения[редактиране | редактиране на кода]

Според чл. 83 на Конституцията „„Президентът на Италианската република се избира от Парламента на обичайна сесия на неговите членове. В изборите участват по трима делегати за всеки регион, избрани от Регионалния съвет, така че да се осигури представителство на малцинствата. Вале д'Аоста има само един делегат. Изборът на Президент на републиката се провежда с тайно гласуване с мнозинство от две трети от събранието. След третото гласуване е достатъчно абсолютно мнозинство“.

Според ал. 1 на чл. 84 на Конституцията изискванията за избиряемост са: да има италианско гражданство; да е на възраст над 50 години; да се ползва от граждански и от политически права. Конституцията също така предвижда несъвместимост с която и да е друга длъжност.[6]

Изборът на Президент на републиката се провежда по инициатива на Председателя на Камарата на депутатите и Камарата на депутатите е мястото за гласуване. Председателят на Камарата свиква общото заседание тридесет дни преди естественото изтичане на мандата на настоящия президент. При трайно възпрепятстване, смърт или оставка на президента, председателят на Камарата свиква общото заседание в 15-дневен срок. Ако камарите бъдат разпуснати или остават по-малко от три месеца до прекратяването им, изборът на Президент на републиката се провежда в рамките на петнадесетия ден от заседанието на новите камари. Междувременно правомощията на действащия президент са разширени. Тази последна разпоредба служи за освобождаване на избора на новия президент на републиката от характерния за предизборния период конфликт и за гарантиране, че новият президент е избран от напълно легитимен парламент.[7]

Президентът поема изпълнението на задълженията си само след полагане на клетва пред парламента на обичайна сесия (но без регионалните делегати), към която той се обръща чрез президентско послание.[7] Мандатът му е 7 години от момента на полагането на клетва.[6]

Избирането му изисква голямо мнозинство, което постепенно намалява от 2/3 в първите три гласувания до 50% плюс един от имащите право в следващите. Единствените двама президенти, избрани на първо гласуване, са Франческо Косига през 1985 г. и Карло Адзельо Чампи през 1999 г.

Въпреки че не е изрично посочено в Конституцията, действащият президент може да бъде преизбран: Джорджо Наполитано е първият президент в италианската история, който е преизбран на 20 април 2013 г. за втори мандат.[8] На 29 януари 2022 г. Серджо Матарела също е преизбран за втори мандат.[9]

В случай на временно възпрепятстване, поради преходни здравословни причини или пътуване в чужбина, функциите на Президента се поемат временно от Председателя на Сената.

Бившите президенти на републиката поемат по право името и длъжността на Почетни президенти на републиката (учредени с Укази на председателя на Министерския съвет от 23 юли 1998 г. и 25 септември 2001 г.) и поемат по право длъжността, освен ако не се откажат, на сенатор по право и пожизнено (чл. 59 от Конституцията).

Настоящият президент на Италианската република е Серджо Матарела, избран на 31 януари 2015 г. и преизбран за втори мандат, започнал на 3 февруари 2022 г.

Функции на Президента на републиката[редактиране | редактиране на кода]

Президентът на Италианската република е държавен глава (най-високата държавна длъжност), както и представител на националното единство. Това е нещо като точка за среща между трите клона на властта: той се избира от Парламента, назначава изпълнителната власт и е председател на съдебната власт.

Президентът е и главнокомандващ на въоръжените сили, но това приписване се счита за много съмнително от правната доктрина, като се има предвид, че италианският държавен глава не държи политическо ръководство предвид парламентарната форма на италианската правна система. Тази функция се изпълнява в председателството на Върховния съвет по отбрана, но добре се разбира, че това не е достатъчно, за да превърне върховното командване на италианските въоръжени сили в командване с ефективен, техническо-оперативен характер. Командването на въоръжените сили формално се приписва на Държавния глава, но всъщност се държи от Министерството на отбраната и следователно от Правителството.

Като цяло правомощията на Президента са доста оскъдни. Всъщност, тъй като Италия е парламентарна република, политическата посока се определя от парламента и правителството. Правителството, бидейки върхът на изпълнителната власт, притежава и административната функция, за която политическо-административното управление на държавата прави италианското правителство (но същото важи и за другите правителства) „най-силният“ орган, доколкото е, така да се каже, двигателят на националната и на външната политика. Следователно Председателят на Министерския съвет – ръководителят на правителството е монократичният орган с най-голяма политическа власт.

По правило Президентът се опитва да остане в неутрална позиция по отношение на националния политически дебат и играе институционалната роля на гарант за всичко, което се отнася до политическия процес. Президентът може също така да отхвърли очевидно антиконституционни закони, като откаже да ги подпише, тъй като той действа като пазител на Италианската конституция. Това правомощие обаче може да бъде упражнено само веднъж по отношение на един и същи закон.

Президенти на Италианската република[редактиране | редактиране на кода]

# Президент на републиката Начало на мандата Край на мандата Партия
1 Енрико Де Никола 1 януари 1948 г. 12 май 1948 г. Италианска либерална партия
2 Луиджи Ейнауди 12 май 1948 г. 11 май 1955 г. Италианска либерална партия
3 Джовани Гронки 11 май 1955 г. 11 май 1962 г. Християндемократи
4 Антонио Сени 11 май 1962 г. 6 декември 1964 г. Християндемократи
5 Джузепе Сарагат 29 декември 1964 г. 29 декември 1971 г. Италианска социалдемократическа партия
6 Джовани Леоне 29 декември 1971 г. 15 юни 1978 г. Християндемократи
7 Сандро Пертини 9 юли 1978 г. 29 юни 1985 г. Италианска социалистическа партия
8 Франческо Косига 3 юли 1985 г. 28 април 1992 г. Християндемократи
9 Оскар Луиджи Скалфаро 28 май 1992 г. 15 май 1999 г. Християндемократи
10 Карло Адзельо Чампи 18 май 1999 г. 15 май 2006 г. независим
11 Джорджо Наполитано 15 май 2006 г. [10] 22 април 2013 г. Леви демократи
22 април 2013 г. 14 януари 2015 г. независим
12 Серджо Матарела 3 февруари 2015 г.[11] 3 февруари 2022 г. независим
3 февруари 2022 г. понастоящем

Конституционен съд[редактиране | редактиране на кода]

Конституционният съд изпълнява основната функция на гарант на Конституцията. Орган, предвиден в оригиналния текст на Хартата, той влиза в действие едва през 1956 г., след като парламентът най-накрая въвежда кратката конституционна дисциплина.

Това е съдебният орган на Италианската република, който има основната задача да провери дали волята, изразена от обикновения законодател, не противоречи на Конституцията: всъщност, чрез преценка за конституционността на законите, той може незабавно да „анулира“ закони и други еквивалентни актове, ако бъдат обявени за противоконституционни.

Няма обжалване на присъдите на Конституционния съд.

Конституционният съд се състои от 15 съдии, една трета от които се назначава от Президента на републиката, една трета се избира от Парламента на съвместно заседание и една трета се избира от обикновените и административните върховни съдилища.

Председателят на Конституционния съд се избира с мнозинство от членовете на съда и остава на поста три години. По отношение на правомощията, също чрез преторското създаване, извършено от юриспруденцията на самия съд и броя на решенията, както и за ефектите, които те са имали в италианското общество, той може да се сравни с Върховния съд на САЩ.

Италия ратифицира договора за създаване на Международния наказателен съд, за Европейския съд по правата на човека и през 2014 г. приема задължителната юрисдикция на Международния съд на ООН.[12]

Официални резиденции на италианските институции[редактиране | редактиране на кода]

Седалищата на всички институции и органи са разположени в столицата Рим.

Име Резиденция Име на италиански Адрес Изображение
Президент на Италианската република Дворец „Квиринал Palazzo del Quirinale Piazza del Quirinale
Правителство на Италия и Министър-председател Дворец „Киджи“ Palazzo Chigi Piazza Colonna, 370
Сенат на републиката Дворец „Мадама“ Palazzo Madama Piazza Madama 11
Камера на депутатите Дворец „Монтечиторио“ Palazzo del Montecitorio Piazza di Monte Citorio 1
Конституционен съд Консултативен дворец Palazzo della Consulta Piazza del Quirinale, 41

Политически партии[редактиране | редактиране на кода]

Италианската политическа система, започвайки от раждането на Републиката (1946 г.) и влизането в сила на конституционната структура (1948 г.), вижда мнозинството, съставено от присъствието на Християндемократическата партия с участието на второстепенни партии – Италианската републиканската партия, Италианската социалдемократическа партия, Италианската либерална партия, както и опозицията, съставена главно от Италианската комунистическа партия и Италианската социалистическа партия, основни представители на левицата.

От 1963 г. т. нар. „лявоцентристки правителства“ се редуват с участието на Италианската социалистическа партия. Постфашистката десница разпознава себе си в Италианското социално движение.

Италианската политическа структура се променя значително през 90-те години в съответствие с институционалната криза, която е определена като преходен период с т. нар. „Втора република[13] – журналистически термин, използван в Италия, в противовес на термина „Първа република“, за да посочи новия италиански политически ред, установен от общите избори през 1994 г. Основните партии се разпадат, раждайки нови формации:

  • Италианското социално движение, чрез „обрата на Фиуджи“,[15] се трансформира в Националния алианс (AN), а от тези, които отхвърлят обрата, произхожда Социалното движение „Трикольорен пламък“.
  • От Италианската социалистическа партия (PSI) се раждат Италианските социалисти (SI), Реформистката социалистическа партия и Лейбъристката федерация (FL).
  • Италианската либерална партия (PLI) е фрагментирана на много периферии: по-консервативните се вливат в Националния алианс и Форца Италия, умерените се присъединяват към Либералдемократичния съюз и към Пакта за Италия, по-левите се вливат в Демократическия алианс (AD) и Листа „Марко Панела“ (наследник на Радикалната партия (PR)).
  • Италианската социалдемократическа партия (PSDI) също е разделена на няколко направления: най-умерените включват Италианско обновление (RI) и Демократите, най-прогресивните се вливат в Италианските социалдемократи (SDI), а най-консервативните мигрират към Форца Италия. Друго течение ражда Движението за социалдемократическо възраждане.

Нови важни политически групи са Форца Италия – партия, основана през 1994 г. от вече добре известния предприемач Силвио Берлускони, която печели широка подкрепа сред умерените гласоподаватели, и Лега Норд, от сливането на широко разпространени движения в северните региони на Италия и намира голям консенсус сред младите хора от Северна Италия, а в малка степен и от Южна (с изключение на сепаратиските идеите за Паданската низина или единичния случай на венецианска независимост).

Тенденцията към две големи коалиции (едната лявоцентристка и другата дясноцентристка) се появява след Общите избори през 1994 г., които виждат в Северна Италия успеха на съюза Полюс на свободата, съставен от Форца Италия, Християндемократическия център (CCD), Лега Норд и други второстепенни партии, повторени в Южна Италия от победата на Коалицията „Полюс на доброто управление“, съставена от Форца Итаия, Национален алианс (представил автономни листи на в Северна Италия) и Християндемократическия център.

За националните избори през 1996 г. лявоцентристките партии формират коалицията на Маслиновото дърво (L'Ulivo) под ръководството на Романо Проди. Дясноцентристите се представят разделени между Полюс за свободата (формиран от Форца Италия, Националния алианс, Християндемократическия център и Обединените християндемократи (CDU)) и Лега Норд. През 1998 г. Комунистическо възраждане се отказва от външната подкрепа, която е гарантирало на правителството на Проди I, което води до падането му. На регионалните избори през 2000 г. Лега Норд и Полюсът на свободата се обединяват в Дом на свободата.

За Общите избори през 2001 г. и двете коалиции използват специални листи, за да подкопаят дела на пропорционалната компенсация на избирателната система. Петгодишният период 20012006 г. е ръководен от изпълнителните органи на Берлускони II и III. През 2005 г. Комунистическо възраждане става част от лявоцентристката коалиция, която взима името L'Unione, спечелвайки следващите избори през 2006 г. и довеждайки до раждането на правителството на Проди II, което пада след само две години поради изваждането на доверието на UDEUR (Съоюз на демократите за Европа) и на други сенатори.

От 2008 г. италианската политическа система се променя значително: с Общите избори е практикувано изоставянето на биполярността, за да се остави място за раждането на две големи партии – Демократическата партия (развитие на опита на Уливо, със сливането на демократите от левицата и Ла Маргерита) и Народът на свободата (в които се сливат Форца Италия и Националният алианс). Срещу двупартийността в центъра се разполага Съюзът на християнските и центристките демократи (UDC). Групата, наречена Futuro e Libertà per l'Italia, се отделя от Народът на свободата (PdL) през 2010 г. В резултат на това старата двуполюсна система се трансформира в рамка от няколко големи независими партии. Всъщност в 16-тата легислатура (29 април 2008 – 14 март 2013) само пет национални политически партии са представени в парламента (Демократическата партия PD, Народът на свободата, Централен съюз UDC, Italia dei Valori, Лега Норд[16]).

С Общите избори през 2013 г. политическата схема отново се разширява, пораждайки четири основни полюса, присъстващи в парламента:

Правителствата на Енрико Лета и Матео Ренци стават свидетели на формирането на голяма коалиция в подкрепа на изпълнителната власт, съставена от Демократическата партия, партиите на С Монти за Италия, Демократичния център, второстепенни партии като Италианската социалистическа партия (PSI) и групата Nuovo Centro-destra.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. В Решение n. 238/2014 Съдът утвърждава, че „в една централизирана система за контрол на конституционността е безспорно, че тази проверка на съвместимостта е отговорност единствено на Конституционния съд, с изключение на всеки друг съдия (...) Всяко различно решение противоречи – в централизирания контрол на системата – на правомощията, запазени от Конституцията на този съд, оставайки гравиращи в неговата юриспруденция, от първата стъпка, че „обявяването на конституционна нелегитимност на закон може да бъде направено само от Конституционния съд в съответствие с Член 136 от самата Конституция" (решение № 1 от 1956 г.). Също така наскоро този съд повтаря, че проверката на съвместимостта с основните принципи на конституционния ред и защитата на правата на човека е в неговата изключителна компетентност (решение № 284 от 2007 г.) и отново, точно по отношение на правото на достъп до правосъдие (чл. 24 от Конституцията), че зачитането на основните права, както и прилагането на задължителните принципи се осигурява от гаранционната функция, възложена на Конституционния съд (решение № 120 от 2014 г.).
  2. Antonio Guantaio, L'azione di risarcimento danni nel c.p.a.
  3. LEGGE COSTITUZIONALE 18 ottobre 2021, n. 1 // Посетен на 20 януари 2023.
  4. Decreto-Legge convertito con modificazioni dalla L. 22 aprile 2021, n. 55 (in G.U. 29/04/2021, n. 102) // Посетен на 19 януари 2023.
  5. Primus inter pares е латински израз (буквално означаващ "пръв сред равни"), с който представителна личност се идентифицира в група от други, които са на същото ниво и с еднакво достойнство; функцията на primus inter pares е да ръководи и координира и неговите правомощия са обвързани от самото условие да бъде отговорен за себеподобните си. Само в определени случаи примусът поема ролята на вземащ решения от последна инстанция.
  6. а б Roberto Bin e Giovanni Pitruzzella, Diritto pubblico, Torino, Giappichelli Editore, 2005, с. 185
  7. а б Roberto Bin e Giovanni Pitruzzella, Diritto pubblico, Torino, Giappichelli Editore, 2005, с. 186
  8. Laura Cuppini e Alessia Rastelli, Napolitano, bis storico: è presidente, в Corriere della Sera, 19 април 2013. Посетено на 25 септ. 2022 (архивирано от оригинала на 25 септ. 2022).
  9. Mattarella rieletto presidente della Repubblica con 759 preferenze, в TGcom24, 29 gennaio 2022. Посетено на 25 септ. 2022 (Архивирано от оригинала 3 февруари 2022).
  10. 2-ри мандат от 22 април 2013.
  11. Втори мандат от 3 февруари 2022.
  12. Maria Irene Papa, La dichiarazione italiana di accettazione della competenza obbligatoria della Corte internazionale di giustizia: profili problematici di diritto internazionale e costituzionale, Rivista AIC, OSSERVATORIO COSTITUZIONALE, luglio 2015.
  13. AA.VV., Due Repubbliche. Politiche e istituzioni in Italia dal delitto Moro a Berlusconi, a cura di M. Gervasoni e A. Ungari, Rubbettino, Soveria Mannelli, 2014.
  14. Обратът на Болония (Svolta della Bolognina) или просто „повратна точка“, или по-често „Болоня“) показва политическия процес, който от 12 ноември 1989 г. – денят на обявяването на повратната точка, в Болонина – район на квартал Навиле в Болоня, ще доведе на 3 февруари 1991 г. до разпадането на Италианската комунистическа партия и нейното сливане с Демократическата партия на левицата.
  15. Обратът на Фиуджи (Svolta di Fiuggi) е изразът, с който най-общо се посочва изборът, направен от Италианското социално движение - Национална дясница, да изостави идеологическите препратки към фашизма, за да се квалифицира като политическа сила, легитимирана да управлява. Тази трансформация, извършена от партийния секретар Джанфранко Фини, води в началото на 1995 г. до разпадането на старата партия и раждането на Националния алианс.
  16. alcuni partiti minori hanno esponenti all'interno nei gruppi maggiori

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Sistema politico della Repubblica Italiana в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​