French
DeutschИталиански ренесанс – Уикипедия
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: обединяване на периоди, където е възможно. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Ренесанс |
|---|
 „Атинската школа“, Рафаел, 1509 – 1511 |
| Култура |
| Страни |
Италианският ренесанс е най-ранното проявление на общия европейски Ренесанс, период на голяма културна промяна и постижения. Започва в Италия през XIV и продължава до XVI век, и обозначава прехода между Средновековие и Ново време в Европа. Терминът „Ренесанс“ влиза в употреба през XIX век в произведенията на историци като Жул Мишле и Якоб Буркхард. Макар че зараждането на подобно движение датира от началото на XIV век, то остава ограничено до образованите хора, посветили се на интелектуални усилия и покровителстващи изкуствата, а много други аспекти на италианската култура и общество в голямата си част не се променят и до края на века Ренесансът не успява да достигне апогея си.
Думата „ренесанс“ (на италиански: Rinascimento) означава „възраждане“ и епохата е известна с подновения интерес към културата на класическата Античност след периода на Средновековието, който ренесансовите хуманисти означават като „Тъмни векове“. Тези промени, макар и значителни, са концентрирани в елита, а животът на мнозинството от населението се променя малко в сравнение със Средновековието. Другият термин за Ренесанс в Италия е Хуманизъм (идва от латинската дума homo – „човек“ и означава, че в центъра на ценностната система се поставя човекът).
Ренесансът започва в Тоскана в Централна Италия и е съсредоточен в град Флоренция.[1] Флорентинската република, един от няколкото италиански градове-държави на полуострова, постига икономическа и политическа мощ, като развива банковото дело и предоставя парични кредити, включително и на европейските монарси и така полага основите за развитието на капитализма.[2] Ренесансовата култура по-късно се разпространява във Венеция, с нейната средиземноморска империя и контрол върху търговските пътища към Ориента след кръстоносните походи и след пътуванията на Марко Поло между 1271 и 1295 г. Така Италия подновява контакта с наследството на древногръцката култура и предоставя на учените хуманисти нови текстове. Ренесансът има значително влияние върху Папската държава и върху Рим, до голяма степен възстановен от хуманисти и ренесансови папи, като Юлий II (1503–1513) и Лъв X (1513–1521), който често се намесва в италианската политика, в арбитража на спорове между конкуриращи се колониални сили (например Договор от Тордесиляс) и в противопоставяне на Протестантската реформация, започнала ок. 1517 г.
Италианският ренесанс е известен с постиженията си в живописта, архитектурата, скулптурата, литературата, музиката, философията, науката, технологиите и изследванията. Италия става признат европейски лидер във всички тези области към края на XV век. Това е епохата на Мира от Лоди (1454 – 1494), договорен между италианските държави. Италианският ренесанс достига своя връх в средата на XVI век, но скоро вътрешните спорове и чуждестранните нашествия хвърлят региона в несигурността на Италианските войни (1494 – 1559). Въпреки това идеите и идеалите на Италианския ренесанс се разпространяват към останалата част на Европа, поставяйки началото на Северния ренесанс от края на XVI век. Италианските изследователи от морските републики служат под покровителството на европейските монарси, поставяйки началото на Епохата на великите географски открития. Най-известните сред тях са Христофор Колумб (който плава под знамената на Испания), Джовани да Верацано (плава за Франция), Америго Веспучи (за Португалия) и Джон Кабот (за Англия). Италиански учени като Фалопио, Тарталя, Галилео и Торичели изиграват ключова роля в научната революция, а чужденци като Коперник и Везалий работят в италианските университети.
Разказите за ренесансовата литература обикновено започват с тримата велики италиански писатели от Проторенесанса (треченто или XIV век): Данте Алигиери (Божествена комедия), Петрарка (Канцониери) и Бокачо (Декамерон). Известни народни поети от Ренесанса включват епичните автори Луиджи Пулчи (автор на Морганте), Матео Мария Боярдо (Влюбеният Орландо), Лудовико Ариосто (Бесният Орландо) и Торкуато Тасо (Победеният Йерусалим, 1581). Писатели от 15 век поетът Полициано (1454–1494) и философът платонист Марсилио Фичино (1433–1499) правят обширни преводи както от латински, така и от гръцки. В началото на XVI век Балдасаре Кастильоне излага визията си за идеалния джентълмен и дама в Книгата на придворния (1528), докато Николо Макиавели (1469–1527) разглежда критичнпо la verità effettuale della cosa – „действащата истина на нещата“ във Владетелят. Това произведение е съставено в хуманистичен стил, главно от паралелни древни и съвременни примери на добродетелите (Virtu). Историците от периода включват самия Макиавели, неговия приятел и критик Франческо Гуичардини (1483–1540) и Джовани Ботеро (Разумът на държавата, 1589). Печатницата Aldine Press, основана през 1494 г. от печатаря Алдо Мануцио във Венеция, разработва курсивни и джобни издания, които човек може да носи в джоба си; тя става първата, която публикува печатни книги на старогръцки език. Венеция става родното място и на комедия дел арте.
Ранната ренесансова живопис оказва доминиращо влияние върху последващата европейска живопис и скулптура в продължение на векове след това с италианските художници като Леонардо да Винчи (1452–1519), Микеланджело (1475–1564), Рафаело (1483–1520), Донатело ( ок. 1386 –1466), Джото ( ок. 1267 –1337), Мазачио (1401–1428), Фра Анджелико ( ок. 1395 –1455), Пиеро дела Франческа ( ок. 1415 –1492), Доменико Гирландайо (1448–1494), Перуджино ( ок. 1446 –1523), Ботичели ( ок. 1445 –1510) и Тициан ( ок. 1488 –1576). Италианската ренесансова архитектура има подобно влияние в цяла Европа, както се практикува от Брунелески (1377–1446), Леон Батиста Алберти (1404–1472), Андреа Паладио (1508–1580) и Браманте (1444–1514). Техните творби включват катедралата във Флоренция (строена от 1296 до 1436 г.), базиликата Свети Петър (строена 1506–1626 г.) в Рим и Храма на Малатеста (реконструиран ок. 1450 г.) в Римини, както и няколко частни резиденции. Музиката на Италианския ренесанс включва композитори като Джовани Пиерлуиджи да Палестрина ( ок. 1525 –1594), Римската школа и по-късно Венецианската школа и раждането на операта чрез фигури като Клаудио Монтеверди (1567–1643) във Флоренция. Във философията мислители като Галилео, Макиавели, Джордано Бруно (1548–1600) и Пико дела Мирандола (1463–1494) наблягат на натурализма и хуманизма, като по този начин отхвърлят догмата и схоластиката.
Терминология[редактиране | редактиране на кода]
Съществува известен разнобой в периодизацията на Ренесанса. В италианското изкуствознание се използва хронологичното определение по векове: дученто, треченто, куатроченто, чинкуеченто – съответно XII, XIII, XIV, XV век. Алтернативното разделение е на Предренесанс, Ранен ренесанс, Зрял (висок) ренесанс и Късен ренесанс. Например наименованието „Висок ренесанс“ (на немски: Hochrenaissance) се появява за първи път на немски език в началото на XIX век като производно на понятието „висок стил“ в живописта и и скулптурата, въведено от Йохан Винкелман[3].
Предренесанс[редактиране | редактиране на кода]
Развива се към XIII и началото на XIV век. Включва творци като Николо Пизано, Арнолфо ди Камбио, Дучо ди Буонинсеня, Симоне Мартини, Чимабуе, Джото и Данте Алигиери.
Предренесансът е тясно свързан със Средновековието, с романските и готическите традиции, и този период се явява подготовка на Ренесанса. Дели се на два подпериода: до смъртта на Джото и след 1337 г. Най-важните открития, най-забележителните творци живеят и работят през първия период. Вторият е свързан с чумната епидемия, опустошаваща Италия. Всички открития се правят на интуитивно ниво. В края на XIII век във Флоренция е издигнато главното храмово съоръжение – катедралата „Санта Мария дел Фиоре“, чийто автор е Арнолфо ди Камбио, по-късно работата е продължена от Джото, който проектира камбанарията.
Преди всичко изкуството на Предренесанса се появява в скулптурите на Николо и Джовани Пизано, Арнолфо ди Камбио и Андреа Пизано. Живописта е представена от две художествени школи: Флоренция (Чимабуе, Джото) и Сиена (Дучо ди Буонинсеня, Симоне Мартини). Централна фигура става Джото. Художниците на Ренесанса го считат за реформатор на живописта. Джото открива пътя, по който тръгва развитието на движението: изпълване на религиозните форми със светско съдържание, постепенен преход от равнинни изображения към обем и релеф, увеличаване на реализма, изобразяване в картината на интериора.
Ранен ренесанс[редактиране | редактиране на кода]
Известни творци са Филипо Брунелески, Лоренцо Гиберти, Леон Батиста Алберти, Донатело, Мазачо, Беноцо Гоцоли и др.
Периодът на т. нар. Ранен ренесанс обхваща в Италия времето от 1420 до 1500 г. В течение на тези 80 години изкуството все още не е напълно отделено от това на миналото, но опитва да примеси към него елементи, заимствани от класическата древност. Едва впоследствие, и то малко по-малко, под влиянието на все по-силно изменящите се условия на живот и култура, художниците изцяло скъсват със средновековната основа и смело използват образите от античното изкуство, както в общите концепции на произведенията си, така и в детайлите им.
Докато изкуството в Италия решително поема по пътя на подражание на класическата древност, в другите страни то дълго запазва традициите на готическия стил. На север от Алпите, а също и в Испания, Ренесансът настъпва едва в края на 15 век и неговият ранен период продължава приблизително до средата на следващия век.
Зрял ренесанс[редактиране | редактиране на кода]
Обхваща периода 1500 – 1550 г. – Флоренция, Рим, Венеция с представители Донато Браманте, Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти, Рафаело и Джорджоне.
Третият период на Ренесанса – времето на най-пищното развитие на стиловете му е прието да се нарича Развит или Зрял ренесанс. Той продължава в Италия приблизително от 1500 до 1527 г. (моментът на Разграбване на Рим (1527) от войските на Карл V).
В това време центърът на влияние на италианското изкуство се премества от Флоренция в Рим благодарение на качването на папския престол на Юлий II – човек честолюбив, смел и предприемчив, който привлича към двора си най-добрите художници на Италия, които се заемат с многобройни и важни проекти и дава пример за любов към художественото изкуство. При този папа и при неговите близки приемници Рим става като новата Атина от времето на Перикъл: в него се строят множество монументални здания, създават се великолепни скулптурни произведения, изписват се фрески и се рисуват картини, и до днес считани за шедьоври в живописта; при това и трите сфери на изкуството хармонично вървят ръка за ръка, помагайки си една на друга и взаимно въздействайки си. Сега античното изкуство се изучава с много по-голямо основание, възпроизвежда се с по-голяма строгост и последователност; спокойствието и достойнството заменят игривата красота, която представлява стремежа на предшестващия период; напомнянето за средновековното напълно изчезва, и класическия отпечатък бележи всички произведения на изкуството. Но подражанието на древността не пречи на стремежите на художниците за самостоятелност, и те, с голяма находчивост и жива фантазия, свободно преработват и променят на дела това, което считат за уместно да заимстват от античното гръко-римско изкуство.
Късен ренесанс[редактиране | редактиране на кода]
Това е XVI век: времето на Андреа Паладио, Тициан, Паоло Веронезе и Тинторето.
Късният ренесанс в Италия обхваща периода от 1530-те до 1590 – 1620-те години. Някои изследователи причисляват към Късния ренесанс и 1630-те години, но тази позиция предизвиква спорове сред изкуствоведите и историците. Изкуството и културата от това време са толкова разнообразни по своите прояви, че свеждането им под един знаменател може да стане само с голяма условност. Например, Енциклопедия Британика[4] пише, че „Ренесансът като цялостен исторически период завършва с разграбването на Рим през 1527 г.“. В Южна Европа възтържествува Контрареформацията, която гледа с подозрение на всяко свободомислие, включително на изобразяването на човешкото тяло и възкресяването на идеалите на Античността като крайъгълни камъни на ренесансовата идеология. Идеологическите противоречия и общото чувство на криза във Флоренция довеждат до „нервно изкуство“ на скалъпени цветове и начупени линии – маниеризма. В Парма, където работи Антонио да Кореджо, маниеризмът достига едва след смъртта му през 1534 г. Венеция има свой собствен път на развитие в художествените традиции и до края на 1570-те години там работят Тициан и Андреа Паладио, чието творчество няма почти нищо общо с кризата в изкуството на Флоренция и Рим.
Треченто[редактиране | редактиране на кода]
Италианската наука отнася началото на Хуманизма (Ренесанс) към 20 – 30-те години на XIV век, защото тъкмо тогава започва и възраждането на Античността като свят на литературата и културата и като идеал за подражание. Франческо Петрарка се оказва средоточие на всички импулси, свързани с възкресяването на Античността през италианското Треченто. Тогава настъпва преврат в човешкия живот и мироглед, огромен разцвет на художествената култура във всички видове и жанрове. Овладява се балансът между вътрешна и външна красота. Изобразяват се както велики светци, така и велики грешници, както божествената красота, така и грозотата. През този период започва да се търси индивидуализацията на човека – портретът. Изобразяват се исторически личности или митологични образи на богове.
Перспективата и пропорциите са напълно овладени, както в архитектурата и скулптурата, така и в живописта.
Куатроченто (Ранен ренесанс)[редактиране | редактиране на кода]
Куатроченто (на италиански: quattrocento – „четиристотин“, съкращение от mille quattrocento – италианската дума за „хиляда и четиристотин“) е обобщаващ термин, в който се включват културните и творчески събития от XV век в Италия. Периодът обхваща и е съотносим с периода на Ранния ренесанс. Столетието след Петрарка и Бокачо е всъщност времето на утвърждаването на новата хуманистична култура в Италия. Това е и епохата, когато се утвърждава статутът на субекта – носител на тази нова култура – хуманистът. През първата половина на XV век Хуманизмът вече се възприема не само като характеристика на новата култура, но и като професия. Хуманистът е задължително специалист по древните езици и култури.
Още през XIV век в повечето от водещите духовни и културни центрове на Италия се осъществява преход от свободни градове-републики към принципати, т.е. към властта на отделни аристократически или буржоазни фамилии. Такива са Медичите, Висконти, Савойските херцози и др.
Литературата, създавана през тази епоха в Италия, е написана главно на латински и има предимно философски и публицистичен характер. Същевременно културата на хуманизма притежава още една съществена страна – изследователски и събирателен характер. Повечето видни хуманисти продължават издирването на древни ръкописи из манастирските библиотеки. През първата половина на Куатроченто нараства интересът към старогръцката литература. Много византийски учени се заселват в Италия още през втората половина на XIV век, а след падането на Константинопол (1453 г.) непрестанно нараства корпусът на старогръцката литература, появяват се нейни издатели и разпространители, и кръгозорът на късните хуманисти се разширява неимоверно много.
Освен учено-филологическия компонент, възраждането на Класическата античност в Италия, е налице и художествено-литературен. Широко разпространено е тогавашното убеждение в необходимостта да бъде възкресена и класическата литература, за да се сключи кръгът на времето и да се изключи от развитието периодът на варварството, свързани с дългата епоха на Средновековието. Възраждането на античната литература приема най-различни степени и форми.
Епохата на Куатроченто се характеризира и с развитието на хуманистичната философия в отличие с тази на Треченто. Първоначално е силно въздействието на античната стоическа философия, чиито принципи биват популяризирани от Леонардо Бруни и Поджо Брачолини.
Несъмнено това три четвърти столетие е епоха на разцвет на хуманистичната култура и новолатинската литература в Италия. През това време литературата на простонароден латински (на лат. vulgus) е в отстъпление, макар че повечето от видните хуманисти се изявяват като двуезични, т.е. пишат на латински и на италиански език.
Чинкуеченто[редактиране | редактиране на кода]
Връх в развитието на реалистичната ренесансова живопис в Италия в края на XV век и първата четвърт на XVI век представляват творчеството на Лука Синьорели, Леонардо да Винчи, Рафаело и Микеланджело.
В края на XV и началото на XVI век Италия не се различава съществено от страната, която е била в епохата на Треченто. Тя е същия конгломерат от дребни княжески владения (принципати) и малко на брой свободни градове-републики, сред които се открояват Венеция и Флоренция. Важен фактор в политиката и културата е папската курия, владееща обширни земи в Централна Италия.
През втората половина на Чинкуеченто тази слаба и феодално разпокъсана Италия привлича все по-определено апетитите на двете съседни кралства със силна абсолютистка власт – кралство Франция и кралство Арагон. Около средата на столетието Неаполитанското кралство става за дълго владение на арагонската династия. В края на XV век започват военните походи и на френските крале – Шарл VIII, Луи XII и Франсоа І. В края на XV век се водят т.нар италиански войни. В продължение на 15 години (1499 – 1514) Луи XII държи в подчинение значителни област от Северозападна и Централна Италия. Продължителните войни променят съществено обстановката в Италия. Венеция е отслабена, докато Милано престава да бъде каквато и да е сила. Флоренция избира управлението на богатия род Медичи. Неапол окончателно попада под властта на испанците. Само Папската държава излиза по-силна отпреди.
Освен войните и чуждите нашествия, помрачили първата третина на Чинкуеченто, сред причините, довели до кризата в италианските земи, се намесва още един фактор с дълготрайно значение. Откриването на Америка от Христофор Колумб довежда до невероятно активизиране на презокеанските пътешествия и до истинска треска за завоюване на отвъдморски територии. Начело на този процес застават западноевропейските морски страни – Англия, Франция, Нидерландия. Разпокъсана Италия постепенно губи значението си на средище в европейската търговия, на посредник между Европа и Близкия, Средния и Далечния Изток. Това е и началото на упадъка на най-големите морски пристанища Неапол, Венеция и Генуа, а този икономически упадък постепенно води и до упадък в културата.
Живописни школи[редактиране | редактиране на кода]
Литературата през Италианския ренесанс[редактиране | редактиране на кода]
Промените в културата, литературата и изкуствата, не отстъпва на промените в стопанския отрасъл. Творчеството през Ренесанса е със светски и хуманистичен характер, а самите творци изоставят теоцентричните възгледи и изобразяват човека като реално земно същество.
Ренесансът в литературата започва с Данте, продължава с Франческо Петрарка, Джовани Бокачо, Лудовико Ариосто, Торквато Тасо. За родоначалник на епохата на Ренесанса в литературата е прието да се счита италианският поет Данте Алигиери (1265 – 1321), разкриващ същността на хората от това време в произведението си „Комедия“, което впоследствие е наречено „Божествена комедия“. Любовните сонети на Франческо Петрарка (1304 – 1374) откриват дълбините на вътрешния мир на човека, богатството на емоционалния му живот.
През XIV – XVI век италианската литература преживява разцвет – лириката на Петрарка, новелите на Джовани Бокачо (1313 – 1375), политическите трактати на Николо Макиавели (1469 – 1527), поемите на Лудовико Ариосто (1474 – 1533) и Торквато Тасо (1544 – 1595) я издигат в числото на „класическите“ (наред с древногръцката и древноримската) литератури за другите страни.
Литературата на Ренесанса се крепи на две традиции: народната поезия и „книжната“ антична литература, затова често рационалното начало в нея се съчетава с поетичната фантастика, а комичните жанрове получават голяма популярност. Това се проявява най-вече в големите литературни паметници на епохата: „Декамерон“ на Бокачо, „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес или „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Франсоа Рабле.
Архитектура[редактиране | редактиране на кода]
Принципите на Ренесансовата архитектура обхващат всички елементи на сградата и урбанистичното пространство – от плановата схема, плана на сградата до детайла. Всичко се базира на геометрията, пропорционалността и хармонизацията на частите една към друга според античните канони и в частност римската архитектура и теория (Витрувий), която присъства, макар и като руини, в повечето италиански градове. Възстановява се теорията на класическия ордер (като се развива и в новото качество на композитния ордер от Леон Батиста Алберти – комбинация на коринтски акантови листа с йонийски волути – виж по-надолу), ордерът се прилага в колонади, пиластри и линтели (декорации над отвори), има пълен отказ от стреловидните готически арки и се използват масово полукръгли арки, сводове, ниши и едикули (ниши-олтари обикновено с пластики в тях).
- Плановете на храмовете по време на Ренесанса са два типа, като еволюцията им може да бъде проследена до раннохристиянските модели: базиликалната форма и множество разновидности на капела с централен план. Плановете са на модулен принцип: планът е модулен, като основният модул е подкуполният квадрат в базиликата.
- Фасадите са симетрични около централната ос. Стените са облицовани с камък и първоначалната им структура е скрита.
- Колоните са в ордери (като се използва римската версия на ордерите: тоскански, дорийски, коринтски, йонийски и композитен.
- Сводовете нямат очертани нервюри като в Готиката, макар че в някои случаи такива елементи се допускат.
- Арките са полукръгли, а в периода на Маниеризма са многоъгълни.
- Куполите са структурирани отвън, като често носещите елементи са изявени (като видими ребра). Подобни куполи в средновековието не са правени и те са продукт на нови инженерни решения, и стават символни за ренесансовата архитектура.
- Таваните се скриват с допълнителна конструкция и се изписват.
- Вратите се оформят с правоъгълни линтели.
- Детайлите, със силно влияние от римската архитектура, се изработват с изключителна прецизност, но стават все по-декоративни и не се свързват със структурата на сградата, което особено в последния етап на Ренесанса става трайна тенденция.
Базиликата „Санта Кроче“ във Флоренция е по всяка вероятност проект на Арнолфо ди Камбио, но тя е с доминиращ готически стил. Италианската готика обаче, и особено този храм, е единствената в Европа, при която декоративното третиране на плоскостите подсказва бъдещите форми на Ренесанса.
Първият образец на новата архитектура от периода Куатроченто е базиликата „Сан Лоренцо“ във Флоренция на Филипо Брунелески (1377 – 1446). В нея е и гробницата на Медичите. В тази постройка са налице основните принципи на ренесансовата архитектура – полукръглите сводове и купол, коринтският ордер, полукръглите декоративни аркади по стените.
Донато Браманте (1444 – 1514) е най-значимият архитект на периода Чинкуеченто (Висок ренесанс) и той използва по най-стриктен начин класическите принципи.
Друг пример е Вила Фарнезина на Балдасаре Перуци и негова фреска във вилата.
Изобразително изкуство през Зрелия ренесанс[редактиране | редактиране на кода]
Изкуството на границата между XV век и първите три десетилетия на XVI век, макар да продължава пътя, начертан през Куатроченто, носи белезите на безспорно по-голямо майсторство. Затова историята го нарича „изкуство на Зрелия ренесанс“. То може да се сравнява с изкуството на гръцката висока класика (епохата на Фидий), от което се и вдъхновява.
Изкуството на Зрелия ренесанс се домогва до художествено майсторство и синтез на съдържание и форма, до опростяване на формата и очистване от излишните детайли (присъщи на майсторите от Куатроченто), до подчиняване на отделните подробности на цялото нещо, което в изкуството на XV век не се постига така пълно. Ново е композиционното решение на темата, отстранени са ненужните фигури и аксесоари, подчертан е центърът на композицията и тя е ясна и проста, четлива и в най-големите многофигурни платна. Всяка линия, всеки предмет и всяка фигура в нея са обмислени и не е останало нищо излишно. Композицията е пирамидална, диагонална или хоризонтална в зависимост от целта и задачите, които си поставя творецът. Той мисли върху нея, чертае дори с триъгълник и пергел, докато намери мястото на всяко нещо, влязло в картината, в зависимост от неговата роля в темата. Така се създават сложните, грамадни по размери творби на живописта, в които събитието е доведено до зрителя по най-прекия и лек път, за да бъде възприето и изживяно.
Чувството за монументалност е характерно за творците от Зрелия ренесанс. Всички велики представители на изкуството от онова време носят своя личен и оригинален стил. В тяхното творчество намира разрешение проблемът за пространството в пейзажа, а психологичната характеристика в портрета стига до голяма дълбочина. Човекът в изкуството на Зрелия ренесанс заема още по-голямо място и израства като пълноценен представител на тази велика епоха. Култът към духовната и физическата красота е подчертано голям и различен от този през XV век. Докато човекът в творбите на Куатроченто все още е потънал в един странен, понякога и реален вътрешен свят, от портретите на Зрелия ренесанс гледат хора, уверени в своята сила, които знаят онова, което мога, и със своето дръзновение са способни на велики дела.
Идеалът за женската красота, която още от тъмната предистория вълнува творците, през епохата на Зрелия ренесанс е променен. Венерите и мадоните от тази епоха са зрели, красиви жени със закръглена снага и форми, способни да изживеят напълно земните радости. Венерите на Джорджоне и Тициано са много по-жизнени в сравнение с нежните венери на Ботичели. Децата, прегърнати от мадоните на Леонардо и Рафаело, са пълнички, здрави, раздвижили ръце и крака; те се отличават от своите братчета от Куатроченто. Майчината прегръдка е по-силна от тази на мадоната от XV век, а младенецът в „Мадоната“ на Леонардо е захапал майчината гръд и обърнал очи към зрителя с щастлив поглед, докато в „Мадоната“ на Андреа Мантеня той е свит и задрямал в прегръдките на майка си, унесена в някакъв странен сън наяве. Това е безспорно голямо постижение на изкуството, което се вдъхновява от действителността. И тук има стремеж към идеализация, но тя е в рамките на художественото претворяване, което е във връзка с живата действителност. Тази идеализация не създава отвлечени и нереални образи. Великите майстори на Зрелия ренесанс правят своите прекрасни Мадони и Венери реални и близки на човека, макар да са съчетали в тях красотата на много отделни жени. Ето какво пише Рафаело за своя метод при създаване на женските типове:
| „ | Трябва да ви кажа, че за да изрисувам една хубавица, трябва да гледам много..., но тъй като истинска преценка за хубостта липсва, както липсват и хубави жени, аз си служа с една предварителна идея и тази идея имам у себе си. | “ |
Леонардо има също такъв идеал и това е характерно за творците от този период.
Изкуството на Зрелия ренесанс е застъпено в Средна Италия чрез изкуството на Леонардо да Винчи, Рафаело и Микеланджело в живописта и скулптурата, а в Северна Италия – от Джорджоне и Тициан в живописта.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Burke, P., The European Renaissance: Centre and Peripheries (1998)
- ↑ Compre: Sée, Henri. Modern Capitalism Its Origin and Evolution // University of Rennes. Batoche Books. Архивиран от оригинала на 2013-10-07. Посетен на 29 August 2013. The origin and development of capitalism in Italy are illustrated by the economic life of the great city of Florence.
- ↑ Burke J. Inventing the High Renaissance, from Winckelmann to Wikipedia: An Introductory Essay Архивирано копие // Архивиран от оригинала на 2015-09-23. Посетен на 2018-05-17.", in: Rethinking the High Renaissance: Culture and the Visual Arts in Early Sixteenth-century Rome Архивированная копия // Архивиран от оригинала на 2014-11-08. Посетен на 2018-05-17., Ashgate, 2012
- ↑ Competition-from-Mannerism
  | Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Italian Renaissance в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |