Карл Дьониц – Уикипедия

Карл Дьониц Karl Dönitz
германски офицер
Роден	16 септември 1891 г. Грюнау, Германия
Починал	24 декември 1980 г. (89 г.) Аумюле, Германия
Погребан	Федерална република Германия
Религия	Протестантство лутеранство
Учил във	Военноморско училище „Мюрвик“
Военна служба
Звание	Гросадмирал
Години	1911 – 1918; 1934 – 1945
Служил на	Германска империя Ваймарска република Нацистка Германия
Род войски	Кайзерлихе Марине (1918) Райхсмарине (1932) Кригсмарине (1945)
Командвания	Главнокомандващ ВМС
Войни	ПСВ, ВСВ
Отличия	Рицарски кръст
Семейство
Съпруга	Ингеборг Вебер
Деца	3
Подпис
Уебсайт	Страница в IMDb
Карл Дьониц в Общомедия

Карл Дьониц (на немски: Karl Dönitz) (16 септември 1891 – 24 декември 1980) е германски военноморски офицер, от 1943 г. гросадмирал и главнокомандващ на Германските военноморски сили през Втората световна война.^[1]

Посочен в завещанието на Адолф Хитлер за приемник, той управлява в продължение на 23 дни (1 – 23 май 1945) като президент на Германия и главнокомандващ въоръжените сили до капитулацията на Германия във Втората световна война.^[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранен живот[редактиране | редактиране на кода]

Карл Дьониц е роден в 16 септември 1891 г. в Грюнау в покрайнините на Берлин, Германска империя. Баща му е инженер по оптика във фирмата „Карл Цайс“.

През 1910 г. завършва реалната гимназия във Ваймар. Образование получава във военноморските училища в Кил и в Мюрвик. От 1 април 1910 г. до 31 март 1911 г. кара стаж на тежкия крайцер „Герта“. На 1 октомври 1912 г. встъпва във военноморския флот като морски кадет от лекия крайцер „Бреслау“.

Първа световна война[редактиране | редактиране на кода]

В началото на Първата световна война корабът преминава от Средиземно море в Черно и официално е предаден на Турция (получавайки названието „Мидили“) като запазва целия си екипаж. Крайцерът успешно действа срещу руския флот, но през юли 1915 г. попада на мина. По време на ремонта на кораба Дьониц служи във ВВС като стрелец и наблюдател. На 12 септември 1916 г. е назначен на авиационната станция Сан-Стефано и Дарданелите. През декември 1916 г. се връща в Германия, където преминава подводничарски курс за офицери. От 17 януари 1917 г. започва работа като торпеден офицер на подводницата U-39. От 28 февруари 1918 г. е командир на старата подводница UC-25. Действайки в Средиземно море потапя транспортен параход, а след това и италиански товарен кораб с водоизместимост 5000 тона. През юли 1918 г. започва да командва нова подводница UB-68. На 4 октомври с нея атакува английски конвой и потапя транспортния кораб „Упек“ (3883 тона), но по грешка на механика подводницата получава повреда. Дьониц нарежда тя да бъде потопена и попада в плен на англичаните. Задържан е в лагера за военнопленници Редмайер (близо до Шефилд). За да се измъкне от него Дьониц симулира невменяемост и е освободен. Награден е с Железен кръст I^-ва и II^-ра степен.

Междувоенен период[редактиране | редактиране на кода]

През юли 1919 г. се връща в Германия и е приет на служба във военноморската флота.

По условията на Версайския мирен договор на Германия е забранено да притежава подводен флот и на 1 март 1920 г. Дьониц е назначен за командир на торпеден катер Т-157 в базата Свинемюнд (Померания). От 1923 г. е експерт по минно-торпедноразузнавателна инспекция в Кил. Участва в разработването на нов образец дълбочинни мини. През есента на 1924 г. е прехвърлен в централното командване на военноморската флота. Дьониц взима участие в изработването на новия военноморски устав. Освен това на него е възложено осъществяването на контакт с Райхстага. След скандала с тайното възстановяване на военноморската флота е прехвърлен на лекия крайцер „Нимфа“ в Балтика в качеството на щурман. От 4 ноември 1928 г. е командир на 4^-та полуфлотилия на 1^-ви миноносна дивизия. В края на 1930 г. Дьониц е преместен в щаба на район Нордзе, където се занимава с обезпечаването на вътрешната безопасност и преди всичко с борбата срещу комунистическото влияние във флота.

След идването на власт на НСДАП на 1 октомври 1933 г. става капитан ІІ ранг. През 1933 – 1934 извършва продължително задгранично плаване. Посещава Малта, Индия, Цейлон, Ява, Сингапур и д.р. През 1934 г. за усъвършенстване на английския си език е командирован във Великобритания, а след завръщането си на 1 октомври е назначен за командир на лекия крайцер „Емден“. На 1 февруари 1935 г. Адолф Хитлер издава заповед за стартиране строителството на подводници, а през март обявява едностранното решение за прекратяване на съобразяването с условията на Версайския мир. Дьониц е един от малкото привърженици на националсоциализма сред висшите офицери във флота. В речи пред моряците си възхвалява Хитлер: „Небесата ни изпратиха водачеството на Фюрера!“ Веднъж пред ентусиазирана публика в Берлин той заявява, че Хитлер може да предвиди всичко и не прави погрешни преценки: „В сравнение с него ние сме червеи!“ Хитлер, от своя страна, има пълно доверие в Дьониц. На 6 юни 1935 г. Дьониц е назначен за „вожд на подводниците“ и едновременно с това за командир на 1^-ва подводна флотилия. Върховното командване на военноморската флота и най-вече адмирал Ерих Редер се отказват от намесата в делата на подводния флот и предоставят на Дьониц пълна свобода на действие за създаването му. На този пост той отговаря за развитието на тактиката (създадена 1938 г.) на немските подводници по време на Втората световна война, особено що се отнасо до т.нар. система на глутници, при която подводниците работят на групи в преследването на съюзническите кораби. Дьониц създава мощен подводен флот. Влиза в конфликт с Редер, който е на мнение, че морската война може да бъде спечелена с помощта на по-големи кораби.

Втора световна война[редактиране | редактиране на кода]

В началото на Втората световна война на разположение на Дьониц се намират 56 подводници, от които едва 22 са приспособени за воденето на военни действия в океански условия. Подводниците започват войната с успех и през първите месеци потапят съюзнически кораби с обща водоизместимост 175 000 тона. Дьониц лично планира операцията по унищожението на линейния кораб „Роял Оук“ в главния залив на английския флот. Дьониц изразява несъгласие по осъществяването на операция срещу Норвегия, смятайки, че основните сили на подводния флот трябва да бъдат насочени към унищожаването на търговските съдове по главните комуникации на противника. След поражението на Франция Дьониц създава бази за действията на подводниците си в непосредствена близост до Великобритания, което му дава възможност рязко да увеличи тонажа на потопените кораби – 352 407 тона през октомври 1940 г. На 21 април 1940 г. е награден с отличието Рицарски кръст. Към края на 1940 г. действията на Дьониц поставят Великобритания практически в безизходно положение – тонажът на потопените кораби надвишава този на влизащите в действие (в това число и на тези, идващи от САЩ). Но едва в края на 1940 г. на Дьониц се удава да увеличи производството на подводници от 2 на 6 на месец. През август 1940 г. премества командния си пункт в Париж.

Дьониц се ползва с голяма популярност сред подводничарите си. Винаги лично посреща всяка подводница завръщаща се на база и урежда на подчинените си почивка в най-добрите санаториуми за възстановяване на силите им след плаване. Сред офицерите на подводния флот Дьониц си спечелва прозвището „Папа Карл“ (на немски: Papa Karl) или „Лъва“ (на немски: Der Löwe).

През 1941 г. германският подводен флот достига изключителни успехи, поставяйки най-вече Великобритания в непоносими условия. След встъпването на САЩ във войната Дьониц издава заповед на 15 януари 1942 г. за потапянето на американски кораби, с което започва Операция „Паукеншлаг“. Само през януари 1942 г. са потопени 303 кораба (330 000 тона).

Начело на ВМФ[редактиране | редактиране на кода]

След оставката на Редер Дьониц с подкрепата на А. Шпеер и военноморския адютант на Хитлер Ф. Путкамер на 30 януари 1943 г. е назначен за главнокомандващ военноморския флот. Дьониц веднага предприема едромащабна чистка на висшия команден състав, уволнявайки всички поддръжници на Редер. Хитлер настоява за разформироването на надводния флот, но Дьониц му се противопоставя. Въпреки че е ръководител на целия военноморски флот, за него приоритет си остава командването на подводния флот. През 1943 г. немските подводници отново имат голям успех, потапяйки противникови съдове с обща водоизместимост 627 000 тона. На 6 април 1943 г. към Рицарския си кръст Дьониц получава дъбови листа.

Обрат на войната[редактиране | редактиране на кода]

През следващите месеци, най-вече поради факта, че съюзниците предприемат активни мерки срещу подводниците, тонажът на потопените кораби намалява, а подводният флот започва да понася значителни загуби.

През май 1943 г. са потопени 56 кораба, но са загубени 41 подводници. Дьониц е принуден да изтегли подводниците си от Атлантика. През юни-август ситуацията още повече се изостря – при потопени 60 търговски съда немците губят 79 подводници. След десанта на съюзниците във Франция Дьониц предприема няколко масирани подводни атаки и успява да потопи 5 корабни ескорта, 12 тежки съда и 4 десантни шлепа, но губи 82 подводници. Фактически от 820 подводни лодки, участвали във военните действия в Атлантика през периода 1939 – 1945 са унищожени 781 (от 39 000 подводничари загиват 32 000). Дьониц рядко възразява на решенията на Хитлер и винаги демонстрира лоялност към режима. През 1944 г. му е присъдена „златната партийна значка на НСДАП“. На 19 април 1945 г. Дьониц евакуира щаба си от Берлин. На 20 април посещава Хитлер по случай 56^-ия му рожден ден. Преди да сложи край на живота си в политическото си завещание от 29 април 1945 г. Фюрерът назначава Дьониц за свой приемник на поста президент и върховен главнокомандващ. На 2 май Дьониц премества резиденцията си в сградата на военноморското училище в Мюрвик-Фленсбург. Една от причините за това решение е, че там се намират лично преданите му морски части и Дьониц може да не се притеснява от удар от страна на СС или Луфтвафе. На този ден новият водач на Третия райх оформя и новия кабинет начело с граф Люц Граф Шверин фон Крозиг.

Ръководството на сухопътните войски е поверено на фелдмаршал Ф. Шьорнер; на Луфтвафе – фелдмаршал Р. фон Грайм; на военноморските сили – адмирал Г. Фридебург. Върховното командване на Вермахта се поема от генерал-полковник А. Йодл. В условия на неизбежно поражение за Германия Дьониц се опитва колкото може по скоро да постигне примирие със западните сили и да изтегли колкото може повече население от териториите предстоящи да бъдат заети от съветските войски. На 8 май по радиото обявява безусловната капитулация на Вермахта. На 23 май Дьониц и целият състав на правителството са арестувани от американските военни власти. Дьониц е фюрер на Райха в продължение точно на 23 дни. В качеството на главен военен престъпник Дьониц е изправен пред Международния военен трибунал в Нюрнберг. Обвиненията коментира по следния начин: „Никое от тези обвинения не ме засяга. Типичен американски хумор!“. Въпреки това съдът решава, че той е отговорен за изграждането и подготовката на немската подводна армия, но не е посветен в конспирацията за започване на агресивна война, нито е подготвил или започнал такава война. Опростено му е това, че е нареждал избиването на оцелели противникови войници в морските боеве, но е обвинен (по настояване от английска и съветска страна), че има връзка със заповедта на Хитлер от 18 октомври 1942 г., според която моряци от съюзнически торпедни лодки са предадени на СС и са разстреляни. Дьониц е обявен за виновен по точка 2 (престъпления срещу мира) и точка 3 (военни престъпления) и осъден на десет години затвор. Присъдата си излежава в Шпандау.

Следвоенни години[редактиране | редактиране на кода]

Винаги носи със себе си плик с писма от съюзнически морски офицери, които са му писали, изразявайки симпатиите си и разбирането си към него. Пуснат е на свобода на 1 октомври 1956 г. Скоро правителството на ФРГ му отпуска адмиралска пенсия.

След излежаването на присъдата живее в малкото село Аумюле близо до Хамбург. Написва 2 автобиографични книги за двата различни периода от своя живот. Особено известна става книгата „Десет години и двадесет дни“ (на немски: Zehn Jahre und zwanzig Tage).

Остава сред най-популярните политици в Германия до смъртта си през 1980 г. Умира от сърдечен удар в Аумюле, Германия на Бъдни вечер.

Публикации[редактиране | редактиране на кода]

Заедно с Теодор Краус

• Die Kreuzerfahrten der Goeben und Breslau. Berlin: Ullstein, 1932
• Die U-Bootswaffe. Berlin 1942, E. S. Mittler & Sohn
• Ich lege Rechnung. München 1953, in: Quick 19/1953
• Zehn Jahre und zwanzig Tage. Bonn 1958, Athenäum-Verlag, ASIN B-0000B-HH4-J
• Mein wechselvolles Leben. Göttingen 1968, Musterschmidt-Verlag, ISBN 3-7881-1663-3
• Deutsche Strategie zur See im Zweiten Weltkrieg. Frankfurt am Main 1970, Bernard & Graefe-Verlag, ISBN 3-7637-5100-9

Собствени публикации

• Die Fahrten der „Breslau“ im Schwarzen Meer, Berlin: Ullstein, 1917
• Zehn Jahre und zwanzig Tage, Athenäum-Verlag, Bonn 1958
• Mein wechselvolles Leben, Musterschmidt-Verlag, Göttingen 1968 (2., verbesserte Auflage 1975)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Литература

• ((de)) Winston Churchill: Der Zweite Weltkrieg. Mit einem Epilog über die Nachkriegsjahre. Frankfurt a. M. 2003, ISBN 3-596-16113-4.
• ((de)) Walter Frank: Dönitz. Dokumentation zur Zeitgeschichte. Hrsg. v. Deutschen Marinebund, Wilhelmshaven 1981.
• ((de)) Paul Herbert Freyer: Der Tod auf allen Meeren. Ein Tatsachenbericht zur Geschichte des faschistischen U-Boot-Krieges. 8. Auflage. Berlin (Ost) 1979.
• ((de)) Walter Görlitz: Karl Dönitz. Der Großadmiral. Göttingen [u. a.]: Musterschmidt, 1972. ISBN 3-7881-0069-9.
• ((de)) Dieter Hartwig: Karl Dönitz – Versuch einer kritischen Würdigung. In: Deutsches Schiffahrtsarchiv (Zeitschrift des Deutschen Schiffahrtsmuseums, Bremerhaven) 12/1989, S. 133 – 152.
• ((de)) Dieter Hartwig: Großadmiral Karl Dönitz – die Auseinandersetzung mit einem Repräsentanten des Dritten Reiches. In: Dieter Hartwig – Marinegeschichte und Sicherheitspolitik; Vorträge und Texte aus drei Jahrzehnten; Festschrift zum 60. Geburtstag, hrsg. von Jens Graul und Michael Kämpf (Kleine Schriftenreihe zur Militärgeschichte, Bd. 6), Verlag Dr. Dieter Winkler, Bochum 2003, S. 93 – 110.
• ((de)) Dieter Hartwig: Großadmiral Karl Dönitz. Legende und Wirklichkeit, Paderborn: Verlag Ferdinand Schöningh, 2010, ISBN 978-3-506-77027-1.
• ((de)) Jörg Hillmann, Der „Mythos“ Dönitz – Annäherungen an ein Geschichtsbild. In Bea Lundt (Hrsg.): Nordlichter. Geschichtsbewußtsein und Geschichtsmythen nördlich der Elbe. Böhlau, Köln/Weimar/Wien 2004, ISBN 3-412-10303-9
• ((de)) Jörg Hillmann: Die ‚Reichsregierung‘ in Flensburg. In: Jörg Hillmann, John Zimmermann (Hrsg.): Kriegsende 1945 in Deutschland. München et al. 2002, S. 35 – 65, ISBN 3-486-56649-0.
• ((de)) Herbert Kraus: Karl Dönitz und das Ende des ‚Dritten Reiches‘. In: Hans-Erich Volkmann (Hrsg.): Ende des Dritten Reiches – Ende des Zweiten Weltkriegs. Eine perspektivische Rückschau. München 1995, S. 1 – 23, ISBN 3-492-12056-3.
• ((de)) Herbert Kraus: Großadmiral Karl Dönitz. In: Gerd R. Ueberschär (Hrsg.): Hitlers militärische Elite. Vom Kriegsbeginn bis zum Weltkriegsende Bd. 2, Primus Verlag, Darmstadt 1998, ISBN 3-89678-089-1, ISBN 3-534-12678-5 (Wissenschaftliche Buchgesellschaft), Seite 45 – 54.
• ((de)) Peter Padfield: Dönitz – The Last Führer. Portrait of a Nazi War Leader. London 1984, ISBN 0-575-03186-7.
• ((de)) Peter Padfield: Dönitz – Des Teufels Admiral. Berlin 1984, ISBN 3-550-07956-7.
• ((de)) Peter Padfield: Der U-Boot-Krieg 1939 – 1945. Berlin 1996, ISBN 3-550-07093-4.
• ((de)) Stephen Wentworth Roskill: The War at Sea, 1939 – 1945. ed. by H.M. Statistical Office, London o.J.
• ((de)) Heinrich Schwendemann: ‚Deutsche Menschen vor der Vernichtung durch den Bolschewismus zu retten‘. Das Programm der Regierung Dönitz und der Beginn einer Legendenbildung. In: Jörg Hillmann/John Zimmermann (Hrsg.): Kriegsende 1945 in Deutschland. München et al. 2002, S. 9 – 33, ISBN 3-486-56649-0.
• ((de)) Marlis G. Steinert: Die 23 Tage der Regierung Dönitz. Die Agonie des Dritten Reiches. München 1978, ISBN 3-453-48038-4.
• ((de)) Hans Jürgen Witthöft: Lexikon zur deutschen Marinegeschichte, Koehlers Verlagsgesellschaft, Herford 1977, 2 Bände.
• ((de)) Andrew Williams: U-Boot-Krieg im Atlantik. Heel Verlag, Königswinter 2007, ISBN 978-3-8289-0587-0. (Engl. Originalausgabe „The * ((de)) Battle of the Atlantic“ 2002 als Begleitbuch zur gleichnamigen Fernsehserie der BBC, deutsch bei DocuOnline/youtube.com)
• ((de)) Francois-Emmanuel Brézet: DÖNITZ „Le dernier Führer“., Verlag Perrin, Paris 2011, 360 Seiten, ISBN 978-2-262-03086-5.

Бележки

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

• В Общомедия има медийни файлове относно Карл Дьониц
• ((de)) Video (1:34) auf FAZ.de
• ((de)) Оригинални документи от Нюрнбергския процес (nach „Dönitz“ suchen)
• Спомените на адмирал Дьониц: „10 години и двадесет дни“, издателство „Атика“.

Нормативен контрол BIBSYS BNE BNF CiNii CONOR.BG FAST GND ISNI NLI J9U Koninklijke LCCN LNB NARA NDL NKC NLA NLG Open Library PLWABN LIBRIS SNAC IdRef VIAF WorldCat

п б р Основни обвиняеми в Нюрнбергските процеси Осъдени на смърт Мартин Борман1 · Ханс Франк · Вилхелм Фрик · Херман Гьоринг2 · Алфред Йодл · Ернст Калтенбрунер · Вилхелм Кайтел · Йоахим фон Рибентроп · Алфред Розенберг · Фриц Заукел · Артур Зайс-Инкварт · Юлиус Щрайхер Затворени Карл Дьониц · Валтер Функ · Рудолф Хес · Константин фон Нойрат · Ерих Редер · Балдур фон Ширах · Алберт Шпеер Оправдани Ханс Фрицше · Франц фон Папен · Ялмар Шахт Без решение Густав Круп фон Болен унд Халбах3 · Роберт Лай2 1задочно 2извършва самоубийство 3обвиненията са свалени поради болест