Лора Каравелова – Уикипедия

Вижте пояснителната страница за други личности с името Каравелова.

Лора Каравелова
дъщеря на Петко и Екатерина Каравелови
Снимка на Лора Каравелова, 1911 г. Източник: ДА „Архиви“
Родена
Лора Петкова Каравелова
Починала
30 ноември 1913 г. (27 г.)
ПогребанаЦентрални софийски гробища, София, Република България
Семейство
БащаПетко Каравелов
МайкаЕкатерина Каравелова
Братя/сестриРадка Каравелова
Виола Каравелова
СъпругПейо Яворов (1912)
ДецаПетко Дренков
Други родниниЛюбен Каравелов (чичо)
Лора Каравелова в Общомедия

Лора Петкова Каравелова е дъщеря на българския политик Петко Каравелов и видната общественичка Екатерина Каравелова. Лора Каравелова е племенница на големия български писател и революционер Любен Каравелов и жена на поета Пейо Яворов.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

След завършване на гимназиалното си образование в София тя се обучава в католическия пансион „Нотр Дам дьо Сион“ в Париж, Франция, а по-късно – в Антверпен, Белгия.

Към 1905 г. между Лора Каравелова и дипломата и публициста Петър Нейков започва връзка, продължила с прекъсвания до 1910 г. въпреки категоричното противопоставяне от страна на влиятелната ѝ майка Екатерина Каравелова.[1][2]

Екатерина Каравелова с дъщеря си Лора на гости на Наталия Каравелова и втория ѝ съпруг Авксентий Авксентиев, Белград 1901 г.
Гробът на Лора Каравелова в Централните софийски гробища

През 1907 година под натиска на майка си сключва брак с младия деец на Демократическата партия Иван Дренков (1879 – 1933). В 1908 г. се ражда първото им дете Кирил, което умира скоро след раждането, а година по-късно се ражда вторият им син Петко (1909 – 1980). Бракът се оказва неуспешен и е разтрогнат през юни 1912 г.

На 19 септември 1912 г. тя се омъжва за поета Пейо Яворов. Познанството ѝ с големия български поет датира от 1906 г., а от 1911 г. започва тяхната връзка, оказала се фатална и за двамата. Красива, високо интелигентна, ерудирана, тя е чувствителна и меланхолична по характер. Нейната любов към Яворов е всеотдайна и същевременно обсебваща. Лора демонстрира болезнена ревност към съпруга си и при най-малкия повод.

Постепенно бракът им навлиза в критична фаза. Немалка роля за това изиграва съпругата на писателя Михаил Кремен – Дора Конова, която, опитвайки се да флиртува с поета, допълнително разпалва ревността на Лора.

В заветната вечер на 30 ноември 1913 г. на ул. „Раковски“ № 136 избухва скандал от ревност между Лора и Яворов породен от вечер у приятели, където присъства и Дора Конова. Съпругата на Яворов заплашва, че ще се самоубие, но поетът не приема заканата ѝ насериозно. Тогава тя взема пистолета му, насочва го към гърдите си и стреля, като се самоубива на 27 години. Малко след това, шокиран, Яворов пише бележка „Моята Лора се застреля сама“ и също прави опит за самоубийство, като насочва пистолета към слепоочието си и стреля, но неуспешно - поетът бива спасен, но остава сляп.[3]

В започналото полицейско и съдебно разследване се лансират две версии – тази за самоубийството на Лора и тази за убийството ѝ от Яворов. Въпреки че доказателствата и проведената експертиза сочат към първата, в общественото съзнание, най-вече под влияние на пресата и родственици на Лора, се налага втората версия, и срещу поета бива заведено дело за убийство. Това става причина година по-късно Яворов да сложи край на живота си.

Наследила емоционалния характер и честността на баща си, както и влечението към изкуството и литературата от майка си, Лора Каравелова е впечатлявала дълбоко всеки, който я е познавал отблизо. В края на нейния кратък, но изпълнен с превратности житейски път, съдбата ѝ се преплита ярко и завинаги с тази на големия поет Пейо Яворов. На нея са посветени и част от лирическите произведения на поета, сред които „На Лора“, „Проклятие“ и други. Любовната драма между Каравелова и Яворов е сюжет на драматичната пиеса на Константин ИлиевНирвана“ (1982), както и на игралния филм „Дело 205/1913 П. К. Яворов“ (1984).

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Петър Нейков, „Спомени“, Издателство на Отечествения фронт, София, 1990, стр. 104 – 148.
  2. Искра Ценкова, „Забранена любов“ Архив на оригинала от 2010-12-04 в Wayback Machine., сп. „Тема“. Посетен на 13.06.2017.
  3. Ася Сократова. Хроника на една самоубийствена любов // bulgarianhistory.org. Посетен на 10/02/2021.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]