Никола Жеков – Уикипедия

Тази статия е за генерала. За радовишкия войвода на ВМОРО вижте Никола Жеков (революционер).
Никола Жеков
български генерал
ЗваниеГенерал от пехотата
Години на служба1885 – 1918 г.
Служи наНационално знаме на България България
Род войски Сухопътни войски
Военно формированиепехотни войски
Командвания1-ви пехотен софийски полк
Българска армия
Битки/войниСръбско-българска война
Балканска война
Първа световна война
НаградиВижте по-долу
ОбразованиеНационален военен университет
Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
1 ноември 1949 г. (84 г.)
ПогребанСофия, Република България
Друга дейностпреподавател
Никола Жеков в Общомедия

Никола Тодоров Жеков (1865 – 1949) е министър на войната на България (1915). Български офицер, генерал от пехотата – главнокомандващ на действащата армия по време на участието на България в Първата световна война (1915 – 1918). През 30-те години на ХХ век Жеков е сред идеолозите на безпартийното управление и национализма в България, автор на статии с антисемитски и антимарксистки характер, а също и ръководител на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранен живот[редактиране | редактиране на кода]

Никола Жеков е роден на 6 януари 1865 г. (25 декември 1864 г. стар стил) в Сливен. Първоначално учи в родния град, след което продължава образованието си в мъжката гимназия в София. През 1883 година, след успешно издържан приемен изпит, става юнкер във Военното на Негово Княжеско Височество училище.

Сръбско-българска война (1885)[редактиране | редактиране на кода]

Във връзка с подготовката за Сръбско-българската война (1885) на 9 септември 1885 година военният министър генерал-майор Кантакузин издава приказ, съгласно който всички юнкери от втория специален клас се зачисляват със звание портупей-юнкери в частите на войските. Почти месец по-късно, на 6 октомври с височайши указ юнкерите и възпитаниците на Военното училище се уволняват в отпуск до 1 януари 1886 година и им се разрешава да постъпват като доброволци в армията като унтерофицери.[1]

Младият юнкер Жеков кандидатства за доброволец, но комисията го отхвърля, преценявайки неговото физическо състояние. Заедно с други юнкери от Военното училище се отправя към Пловдив и с разрешение на командира на Ямболския отряд подполковник Филов са зачислени към 2-ри Сливенски резервен полк, където Жеков е назначен за ротен командир.[2] Заедно с полка си заминава за Елхово, който по-късно е изпратен като резерв на бойната линия Цариброд-Пирот и стои на разположение на главното командване. Скоро е сключено примирието и полкът без да участва във военните действия се връща обратно в Сливен и бива разформирован, а юнкер Никола Жеков се завръща във Военното училище, за да продължи обучението си.[3]

През 1886 г. участва в детронирането на княз Александър I Батенберг, за което е разжалван в редник и пратен в 12-и пехотен балкански полк, впоследствие амнистиран, завършва Военното училище. На 27 април 1887 г. е произведен в първи офицерски чин подпоручик, след което служи във 2-ри артилерийски полк в Шумен.[4] За кратко време след това е преместен в Кула, Белоградчик и Враца.[5]

На 18 май 1890 г. е произведен в чин поручик. На 2 август 1894 г. е произведен в чин капитан и през есента на същата година е изпратен в Торинската генералщабна академия, която завършва през 1898 г. След завръщането си в България служи като генералщабен офицер във 2-ри артилерийски полк, след това е преместен в гарнизона в Пловдив.[5] През 1900 г. капитан Жеков е прикомандирован в ГЩ като офицер за особени поръчки, през 1901 г. е произведен в чин майор и е назначен за преподавател по военна педагогика във Военното училище. Малко по-късно е прехвърлен в Школата за запасни подпоручици в пехотата в Княжево, на която е началник от 1903 г. до 1910 година. Като майор изпълнява и длъжността инспектор на класовете във Военното на Н. Величество Училище, където преподава военна педагогика и ръководи тактическите занятия на юнкерите. През 1905 г. е произведен в чин подполковник, а на 18 май 1909 г. – в чин полковник. На 27 март 1910 г. е назначен е за началник на 1-ви пехотен софийски полк, като същата година е прикомандирован временно да изпълнява длъжността началник на отделение при щаба на армията,[6] след което от 1911 отново се връща като командир на 1-ви полк. На 1 март 1912 година е назначен за началник на Военното училище, а същата година придружава престолонаследника княз Борис на германските императорски маневри.[6]

Балканските войни (1912 – 1913)[редактиране | редактиране на кода]

През Балканската война (1912 – 1913) Никола Жеков е началник-щаб на Втора армия, която действа срещу Одрин.[7]

По време на Междусъюзническата война (1913) се разболява тежко, което попречва на участието му, като при демобилизацията след войната е назначен за началник-щаб на окупационните войски в Западна Тракия.

През 1913 – 1914 г. полковник Жеков участва в дипломатическа мисия в Цариград, която води преговори за военна конвенция между България и Османската империя. След това е помощник-началник на Щаба на войската (лято 1914 – пролет 1915) и командир на Осма пехотна тунджанска дивизия (май 1915).[6] На 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор. От 6 юли до 21 септември 1915 г. Жеков е министър на войната, след което по личното настояване на цар Фердинанд I на 24 септември 1915 г. е назначен за Главнокомандващ на действащата армия.[4]

Първа световна война (1914 – 1918)[редактиране | редактиране на кода]

Снимка с генерал Никола Жеков в Кюстендил, 1917 г.
Портрет на Жеков от 18 ноември 1917 г.

Никола Жеков работи за намесата на България в Първата световна война на страната на Централните сили. Под негово ръководство през Първата световна война (1915 – 1918) българската войска воюва 3 години на Северния и Южния фронт. На 6 октомври 1916 г. е произведен в чин генерал-лейтенант за бойни отличия.[6]

За участието си във войната през 1915 г. е награден с османски медал „За бойни заслуги“, през 1917 г. с османските сребърен и златен орден „Имтияз“, а на 12 май 1917 г. с османския орден „Османие“.[8]

През септември 1918 г. заболява тежко и на 8 септември заминава на лечение във Виена, където го заварва Солунското примирие и заповедта за уволнението му. Преминава в запаса на 4 октомври 1918 г. Няколко години остава в изгнание в Германия и Австрия.

Междувоенен период[редактиране | редактиране на кода]

На 21 октомври 1921 г. се завръща в България и е осъден като виновен за Втората национална катастрофа от Третия държавен съд през същата година на 10 години затвор. След почти три години е амнистиран и излиза от затвора през 1924 г.[4][9]

След излизането си от затвора генерал Никола Жеков е сред критиците на режима на Александър Цанков. В началото на 1925 година той дори обмисля евентуален военен преврат, като получава подкрепата на лявото крило на Българския земеделски народен съюз, както и на Българската комунистическа партия, която има колебания, но позицията на Коминтерна е в подкрепа на Жеков.[10]

През следващите години той се отдава на научна и литературна дейност, като написва книги на чисто военни теми и мемоари. От 1931 г. чете лекции във Военната академия. От 30-те години се изявява като идеолог на идеите за национална общност и безпартийно управление. На 6 май 1936 г. е произведен в чин генерал от пехотата, избран е за почетен председател на Обществото на кавалерите на Ордена „За храброст.

Втора световна война (1939 – 1945)[редактиране | редактиране на кода]

Ген. Никола Жеков
 Основна статия: Денонсиране на Ньойския договор

На 23 юли 1940 г. по покана на Адолф Хитлер, генерал Никола Жеков като главнокомандващ Българската армия през Първата световна война, посещава Западния фронт от Първата и Втората световна война. Същия ден Жеков е официално приет от военния комендант пред кметството на Ньой и пред построената специално за целта на посещението почетна войскова част е издигнато българското знаме, а в залата в която е извършено унижението на България, командващият Българската армия в предходната световна война се разписва в Златната книга на общината. С този външно манифестиран акт започва реабилитацията на българската войнска чест след поражението от 1918 г. със сключването на Солунското примирие на Солунския фронт, което е подписано и в резултат от избухналото предходно Войнишко въстание.

През Втората световна война развива активна прогерманска дейност, ръководител е на Българските национални легиони и има лични връзки с Адолф Хитлер. Той е почетен председател на националистическата организация Съюз на българските национални легиони.[4] В този си период ген. Жеков говори за „национализма като обединителна идеология и жизнена енергия, която се въздига в култ, за да премахне злотворното влияние на семитизма, марксизма и комунизма (болшевизма)… все плод на еврейския космополитизъм и интернационализъм, който е убийствен за националното ни битие".[11] Жеков застъпва принципите на антисемитизма, като според него „евреинът е анационален и аморален“.[12]

На 3 септември 1944 г. Никола Жеков емигрира в Нацистка Германия, опасявайки се от политическо преследване. На 1 февруари 1945 г. е осъден на смърт от Народния съд, но присъдата му не е изпълнена, тъй като не е в България и се води в неизвестност.[13]

Никола Жеков умира на 1 ноември 1949 г. във Фюсен, Бавария. На 7 ноември 1992 г. костите му са пренесени във Военния мавзолей костница в София.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Никола Жеков е женен и има 2 деца.

Памет[редактиране | редактиране на кода]

На генерал Никола Жеков е наречена улица в в София (Карта).

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Български награди
  • Военен орден „За храброст“ – III степен, 2-ри клас
  • Военен орден „За храброст“ II степен (1916)
  • Орден „Св. Александър“ I степен с мечове (1917)
  • Велик кръст на орден „Св. Александър“ без мечове
  • Народен орден „За военна заслуга“ IV степен на обикновена лента и V степен на обикновена лента
Чуждестранни награди

Граждански отличия[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Христов, Христо, Дойнов, Дойно. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи. София, Военно издателство, 1985. с. 33.
  2. ↑ Божков, стр. 24
  3. ↑ Божков, стр. 25
  4. ↑ а б в г Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  5. ↑ а б Йотов, Петко, Добрев, Ангел, Миленов, Благой. Българската армия в Първата световна война (1915 – 1918): Кратък енциклопедичен справочник. София, Издателство „Св. Георги Победоносец“, 1995.
  6. ↑ а б в г Военен календар ОТЕЧЕСТВО за 1917 г., издание на в-к Военни известия, София, 1917, стр. 27
  7. ↑ Иванов, Н., Балканската война 1912 – 1913 г., София, 1924, Печатница на армейския военно-изследователски фонд, стр. 71
  8. ↑ Куманов, Милен. Българо-турски военни отношения през Първата Световна война (1914 – 1918) – сборник от документи. 2. София, Гутенберг, 2015. ISBN 978-619-176-034-3. с. 516.
  9. ↑ Дневни новини - Независим информационен ежедневник / Ред. к-т. - Варна; печ. Зора, бр.5 / 20 юли 1924. / стр. 2.
  10. ↑ Фосколо, Мона. Георги Димитров. Една критическа биография. София, Просвета, 2013. ISBN 978-954-01-2768-2. с. 81, 91.
  11. ↑ Ген. Никола Жеков, „За възхода на националното ни съзнание“, в-к „Народен водач“, юли 1941
  12. ↑ „Последният час на юдомасоните“, в-к „Народен водач“, декември 1941
  13. ↑ Мешкова, П. и др. Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд.
  14. ↑ Ангел Джонев:„Името на генерал Никола Жеков е пропуснато в книгата за почетни граждани“
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Никола_Жеков&oldid=12191776“.