Павел Киров – Уикипедия

Павел Киров
Παύλος Κύρου
гъркомански капитан
Роден
Починал

Павел или Павле Киров, наречен Кучкара[1] или Загарджията[2][3] (на гръцки: Παύλος Κύρου, Павлос Киру), е гъркомански андартски капитан от Западна Македония.[4]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Паметник на Павел Киров в Желево.
Паметник на Павел и Спиро Кирови в Желево.

Киров е роден в костурското село Желево. Внук е на хайдутина Наум Киров (Ναούμ Κύρου), учи в гръцко училище при Никола Сидеров и Симеон Симов. Заедно с Георгиос Дукас (капитан Давелис) отвличат през 1881 година турския каймакамин на Лерин. В периода 1881-1897 година Павел Киров се намира в Атина, където се среща с политици като Стефанос Драгумис. Другар и четник на хайдутина и войвода на ВМОРО Коте Христов, като след Илинденско-Преображенското въстание и двамата стават андартски капитани. Пред британски журналист Павел Киров споделя:

Аз бях българогласен грък. Бях привлечен в българската партия. Беше ми дадена задача да дойда в Гърция и да пренасям оръжие... [Гоце] Делчев дойде в Кономлади и каза: Гръцките свещеници и учители са пречка. Дойде време да играем игра за България. Ние всички сме българи. Трябва да работим за България... [Анастас] Янков, от друга страна, казваше на хората, „Македония на македонците“. Сарафов принадлежеше на българската партия. Сандански беше за македонците. Различията им бяха поради личностно съперничество[5].

Неколкократно преминава в Гърция да събира чета, след което се завръща в района на Желево. Загива на 19 ноември 1906 година заедно с андартския капитан Димитър Далипо в село Ощима (днес Тригоно) в сражение с четите на Пандо Кляшев и Митре Влаха.[6] Синът му Лазар Киров също е гръцки андартски капитан.[7][8]

Обвинен е, че заедно с Германос Каравангелис предават Коте Христов на турските власти, тъй като преговарял с ВМОРО отново да се завърне в организацията. Германос Каравангелис пише за Павел Киров:

Павлос Киру, грък, славяногласен от Желево, беше един от нашите най-добри агенти, с учителя Николаос от Желево, Наум и Трайко. Накрая го бяхме провъзгласили за главатар. Българите, обаче, откакто научиха това, излезнаха извън себе си. Предадоха го на българския комитет и един ден, когато излизаше от селото, една тяхна банда го уби.[9]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Κύρου, Τάκης. Ο καπετάν Παύλος Κύρου, Φλώρινα, 1978.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Спомени на Пандо Сидов в: „Борбите в Македония и Одринско (1878 – 1912). Спомени“, Български писател, София, 1981, стр.647.
  2. Трифуновъ, В. Подвигътъ на Желевци // Илюстрация Илиндень XII (9 (119). Илинденска организация, Ноемврий 1940. с. 7.
  3. Аврамов, Стефан. Героични времена. Романтиката на Македония. Том II. София, 1942.
  4. Mαζαράκης - Αινιάν, I. K. Ο Μακεδονικός αγώνας : με ένα χάρτη των σχολείων της Μακεδονίας και εικόνες εκτός κειμένου. Αθήνα, Δωδώνη, 1981. σ. 113. (на гръцки)
  5. Upward, Allen. The East End of Europe: The report of an unofficial mission to the European provinces, London, J. Murray, 1908, стр.323-324.
  6. Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 221.
  7. Μιχαηλίδης, Ιάκωβος Δ., Κωνσταντίνος Σ. Παπανικολάου. Αφανείς γηγενείς μακεδονομάχοι (1903 – 1913). Θεσσαλονίκη, University Studio Press, 2008. ISBN 978-960-12-1724-6. σ. 163. (на гръцки)
  8. Αρχείο Διεύθυνσης Εφέδρων Πολεμιστών Αγωνιστών Θυμάτων Αναπήρων (ΔΕΠΑΘΑ), Αρχείο Μακεδονικού Αγώνα, φ. Χ-8
  9. Каравангелис, Германос, „МАКЕДОНСКАТА БОРБА (СПОМЕНИ)“, приложение към „ВАСИЛ ЧЕКАЛАРОВ, ДНЕВНИК 1901-1903 г.“, Ива Бурилкова, Цочо Билярски, ИК „Синева“ София, 2001 г., стр. 366.