Падежни форми на българските местоимения – Уикипедия
В старобългарския език, за разлика от съвременния български, е съществувала морфологична категория падеж. [1]
Падежните „значения“, представляващи вид синтактични отношения, са се изразявали чрез морфеми във формите на думите. Българският език обаче започва да се развива по-различно от другите славянски езици и постепенно загубва своята падежна система. Тази тенденция към аналитизъм се появява в парадигмите на всички части на речта (макар че в съвременния български език са се развили и някои синтетични граматически форми като членуваните например) и най-общо се изразява със замяната на падежната форма от конструкция с предлог и обща форма на имената.
Все пак при някои части на речта падежните форми са се запазили. Така е при личните местоимения, които притежават три падежни форми – именителна, винителна и дателна.
Лични местоимения[редактиране | редактиране на кода]
Лични местоимения | ||||||||
---|---|---|---|---|---|---|---|---|
Число | Лице / Род | Подлог (Именителен) | Пряко допълнение (Винителен) | Непряко допълнение (Дателен) | ||||
пълна | пълна | кратка | пълна | кратка | чрез предлог | |||
ед. ч. | 1 л. | аз | мен/мене | ме | мене | ми | на мен/мене | |
2 л. | ти | теб/тебе | те | тебе | ти | на теб/тебе | ||
3 л. | м. р. | той | него | го | нему | му | на него | |
ж. р. | тя | нея | я | ней | ѝ | на нея | ||
ср. р. | то | него | го | нему | му | на него | ||
мн. ч. | 1 л. | ние | нас | ни | нам | ни | на нас | |
2 л. | вие | вас | ви | вам | ви | на вас | ||
3 л. | те | тях | ги | тям | им | на тях |
Дателните форми се употребяват, когато заместваното от тях име е във функция на непряко допълнение.с предлога „на“. Винителните форми се употребяват вместо допълнение изобщо: без предлог – в ролята на пряко допълнение, а с предлог – като непряко допълнение.
- Поканих Иван. Поканих него. Поканих го.
- Разсърдих се на Иван. Разсърдих се нему. Разсърдих му се.
Пълните дателни форми са архаизъм; вместо тях се използват винителните форми с предлог.
- Разсърдих се на него.
В българския език съществува явление, наречено удвояване на допълнението: когато то – независимо дали е пряко или непряко – се изразява от две падежни местоименни форми:
- Него го назначиха. На него му донесоха подарък;
или от име и местоименна форма:
- Иван го назначиха. На Петър му донесоха подарък.
Това удвояване е задължително само в един случай: когато самата глаголна форма (обикновено безлична) непременно изисква местоимение. Например
- Иван го е срам.
Не може:
- Иван е срам.
В останалите случаи удвояването не е задължително. Напротив, спорно е дали удвояването на допълнението е правилно от гледна точка на езиковата норма. Много езиковеди препоръчват вместо
- Мене ме е яд. На него му е мъчно.
да се казва:
- Яд ме е. Мъчно му е.
Обаче има случаи, когато удвояването на допълнението предотвратява двусмислие. Сравнително свободният синтаксис на българския позволява изречението да започва с допълнението вместо с подлога. Например в изречението:
- Иван го обиди Петър, а не Росен.
местоимението „го“ не бива да се изпуска. В противен случай ще се разбере, че Иван е обидил Петър, а не, както е в действителност, че Иван е бил обиден от Петър.
Тъй като падежните форми на личните местоимения за именителен и винителен падеж се образуват от различни основи (аз – мене; той – него), те се чуват от българите като различни думи и при употребата им грешки не се допускат.
Други местоимения[редактиране | редактиране на кода]
При останалите местоимения падежните форми са от една основа и именно при тях се греши най-много под влияние на тенденцията именителната форма да измести останалите. Често казваме
На кой даде моята книга?
вместо правилното
На кого даде моята книга?
Изразът
Кому даде моята книга?
е граматически правилен, но звучи архаично. Такива дателни форми се употребяват все по-рядко, само с определена цел – за архаизиране на речта или в т. нар.висок стил.
Употребата на винителната форма е задължителна както за въпросителните местоимения, така и за всички останали, образувани от тях:
- кой – кого – на кого (кому), за кого, от кого
- който – когото – на когото (комуто)
- някой – някого – на някого (някому)
- никой – никого – на никого (никому)
- всеки – всекиго – на всекиго (всекиму)
Тези падежни форми се използват, когато местоимението замества съществителни, назоваващи лица. Например: ...човекът, на когото разчитам...; но ...шансът, на който разчитам...
Груба грешка е употребата на дателната местоименна форма с предлог, например
На никому няма да кажа това.
Правилните варианти са:
Никому няма да кажа
или
На никого няма да кажа.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ www.znam.bg, архив на оригинала от 18 януари 2017, https://web.archive.org/web/20170118032838/http://www.znam.bg/com/action/showArticle?encID=693&article=114778183, посетен на 16 януари 2017