Румънски въоръжени сили в Руско-турската война (1877 – 1878) – Уикипедия

Румънските въоръжени сили са спомагателен участник в Руско-турската война (1877 – 1878).

Организация, състав и въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

Румънските въоръжени сили са организирани според Ландверната система заимствана от Прусия. През есента на 1876 г. Румъния разполага с армия за военни действия от 56 000 войника. Състои се от:

Постоянна армия: 8 Пехотни полка, 4 Стрелкови батальона, 2 Хусарски полка (рошиори), Инженерен батальон, Батальон пожарникари, пехотни и конни жандарми. Общо 20 000 офицери и войници и 3500 кавалеристи.
Териториална армия: 33 Пехотни батальона, 33 ескадрона и 33 батареи. Формира се от пехотни войници (доробанци) и доброволци конни войници, които се снабдяват и поддържат кон за своя сметка (калараши). Общо 32 000 офицери и войници.
Милиция
Опълчение
Национална гвардия

Военните сили по своята структура са:

Пехотен полк
Пехотна бригада от два пехотни полка
Кавалерийска бригада от два кавалерийски полка
Пехотна дивизия от две пехотни бригади
Кавалерийска дивизия от две кавалерийски бригади
Армейски корпус от две пехотни дивизии, кавалерийска дивизия и артилерийски полк.

Върховен главнокомандващ на Румънската армия е крал Карол I. По време на Руско-турската война (1877 – 1878), след втората атака на Плевен е номинален началник на Западния Руски отряд. Фактически командир последователно са: генерал-лейтенант Николай Криденер, генерал-лейтенант Павел Зотов и генерал от инженерните войски Едуард Тотлебен. Началник на щаба на Румънската армия е полковник Георге Слъничану. Румънската армия е оперативно подчинена на Главнокомандващия на Действуващата Руска армия княз Николай Николаевич. За участие във войната са създадени два Армейски корпуса: 1-ви армейски корпус с командир генерал Лупу и 2-ри армейски корпус с командир генерал Радович.

Редовните части са въоръжени с винтовка Пибоди, а териториалните с винтовка Драйзе. Артилерията е въоръжена с бронзови оръдия, а кавалерията с оръжие от облекчен тип.

Влизане на Румъния във войната[редактиране | редактиране на кода]

На 4 / 16 април 1877 г. в Букурещ, румънския Министър на външните работи Когълчиану и руския консул барон Стюард, подписват Руско-Румънска конвенция. С нея се уреждат въпросите относно преминаването на руските части през територията на Румъния за времето на войната, спазването на румънските закони, заплащането на оказваните услуги и придвижването на руските войски. На 22 април / 2 май Османската империя заявява, че счита подписването на конвенцията за декларация за война. На 26 април / 7 май турската артилерия на Видинския османски гарнизон обстрелва румънския град Калафат. Създадено е фактическо състояние на война между Османската империя и Румъния.

Участие във военните действия[редактиране | редактиране на кода]

Трета атака срещу Плевен[редактиране | редактиране на кода]

С третата атака при Плевен / 26 август – 7 септември / започва румънското участие във войната. 3-та и 4-та пехотна дивизия под общото командване на генерал Александру Чернат са разположени на пътя Плевен – с. Гривица. През първия ден на атаката овладяват траншеи на Гривицките редути. На следващия ден с подкрепата на руски части превземат и задържат редут №1 Канлъ табия. Румънски загуби 3000 убити и ранени офицери и войници.

Боевете при Гривица след третата атака на Плевен[редактиране | редактиране на кода]

В продължение на три дена след края на атаката, румънските части отразяват успешно опита на Осман паша да си върне редут №1 Канлъ табия. На 6 / 18 и 7 / 19 септември атакуват, превземат и задържат редут №2 Баштабия. Загуби 929 убити и ранени офицери и войници.

Блокадата на Плевен[редактиране | редактиране на кода]

По време на пълната блокада на Плевен, румънските части заемат 1-ви блокаден участък. Началник на участъка е генерал Чернат. На 28 ноември / 10 декември руски части от VI блокаден участък с командир генерал-лейтенант Иван Ганецки отблъскват опита на Осман паша да пробие блокадния пръстен в района на моста на река Вит, където е съсредоточил всичките си сили. Руски и румънски части от своите участъци преминават през изоставените турски позиции, съсредоточават се около мястото на боя и сключват втори пръстен. Западната османска армия капитулира.

Заключителен етап на войната[редактиране | редактиране на кода]

По решение на военния съвет на Действуващата Руска армия от 30 ноември / 12 декември 1877 г. на румънските части е възложено конвоирането на пленената Западна османска армия. След изпълнението на заповедта е сформиран Западен Румънски Армейски корпус с командир генерал Хараламба. Общ състав е от 38 000 офицери и войници и 180 оръдия. Определен е да действува в Северозападна България, в направлението Оряхово – Арчар. От средата на декември води настъпателни действия, води боеве при Оряхово и Смърдан и обсажда Видинската крепост. Действията са прекратени на 12 / 24 февруари с подписването на Одринското примирие. Румънските части влизат във Видин и Белоградчик. Румънски жертви 430 убити и ранени офицери и войници.

Резултати[редактиране | редактиране на кода]

По силата на мирния договор от Сан-Стефано между Русия и Османската империя, Румъния е призната за независима държава. Отстъпва на Русия Южна Бесарабия. Компенсирана е с получаването на Северна Добруджа. Промените са утвърдени от Берлинския договор между Великите сили и Османската империя.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Румънска война за независимост

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Генов Ц. Освободителната война 1877 – 1878, Изд. „Наука и изкуство“, София, 1978, с. 35 – 38
Георгиев Г. Освободителната война 1877 – 1878, ДИ „П.Берон“, София, 1986, с. 90, 99 – 100, 155 – 156, 160, 168