Ставри Андреев – Уикипедия

Ставри Андреев
български генерал
Звание
Години на служба1896 – 1920 г.
Род войски
ВойнаБалканска война
Междусъюзническа война
Първа световна война
ОбразованиеНационален военен университет

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт

Ставри Христов Андреев (Андриадис) е български офицер, генерал-майор, участник в Балканските войни (1912 – 1913), командир на дружина от 13 пехотен рилски полк през Първата световна война (1915 – 1918).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ставри Андреев е роден на 4 ноември 1874 г. във Варна. Грък по народност. През 1896 г. завършва Военното на Негово Княжеско Височество училище и е произведен в чин подпоручик. От 1900 г. е поручик, а от 1904 г. – капитан. Взема участие в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913) и на 14 юли 1913 г. е произведен в чин майор. Служи в 16 пехотен ловчански полк.

По време на Първата световна война (1915 – 1918) майор Андреев служи като командир на дружина от 13 пехотен рилски полк, като на 5 октомври 1916 е произведен в чин подполковник. „За бойни отличия през войната“ е награден с Военен орден „За храброст“, IV степен, 1-ви клас[1] и Орден „Св. Александър“, IV степен, с мечове в средата[2]. На 2 ноември 1919 г. е произведен в чин полковник. Служи като комендант на Кюстендил, в 64 пехотен полк и 2-ри пограничен участък. През 1920 г. е уволнен от служба. Достига до звание генерал-майор.[3]

Генерал-майор Ставри Андреев умира на 15 октомври 1935 година.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Ставри Андреев е женен и има 2 деца.

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. зап. № 679/1917 г. по Действащата армия (ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 121 – 122)
  2. зап. № 355/1921 г. по Министерството на войната (ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 119 – 120)
  3. Петров, Тодор, Пенкова, Соня. Българските генерали 1878-1946. С достойнство и чест. Т. 1. София, Национален военноисторически музей, 2021. с. 44.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 1 и 2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 33.