Arado E.381 – Уикипедия

Arado E.381
Модел на бомбардировача Arado Ar 234 с прикрепен под фюзелажа E.381 в Музея на техниката в град Шпайер
Описание
Страна производител	Нацистка Германия
Тип	изтребител-прехващач
Производител	Arado
Произведени бройки	4 дървени макета в реални размери
Използван от	Луфтвафе
Тактико-технически данни
Екипаж	1
Двигател	1 х ракетен с течно гориво Walter HWK 109-509B
Макс. скорост	900 km/h на височина 8000 m
Въоръжение
Оръдие	1 × 30 mm оръдие MK 108
Ракети	6 х RZ73 (за модификацията Arado E.381-III)
Arado E.381 в Общомедия

Arado E.381 (на немски: Arado E.381 „Kleinstjäger“, на български Арадо Е.381 „Малък изтребител“) е проект на немски ракетен изтребител-прехващач с ракетен двигател с течно гориво. Разработен е през декември 1944 г. от фирма Arado. Предполагало се с, че изтребителят ще се издига във въздуха прикрепен под фюзелажа на бомбардировач Ar 234 и след отделяне от самолета-носител на височина, превишаваща с над 1000 m височината на полета съединенията на съюзническите бомбардировачи, е трябва да ги атакува в режим на пикиране. Ракетният двигател е трябвало да се включи при извършване на повторна атака. Работата по проекта е била прекратена поради липса на финансиране и затрудненото положение на Германия на фронта в края на Втората световна война.^[1][2][3]

Завръщането в базата след изпълнение на бойна задача се е осъществявало в режим на планиране с кацане на изтегляща се подфюзелажна шина, а в случай на необходимост, при пробега е било възможно да се използва спирачен парашут.^[2] За повишаване шанса за оцеляване в битка, както и с цел намаляване на претоварването върху пилота, фюзелажът на изтребителя е бил проектиран да бъде с възможно по-малко фронтално сечение, така че в кабината пилотът е управлявал в легнало положение.

Разработка[редактиране | редактиране на кода]

Почти към края на Втората световна война, през декември 1944 г., немските самолетни производители Arado, BMW, Gotha, Heinkel, Henschel и Zeppelin представят своите проекти за малък самолет с ракетни и въздушно-реактивни двигатели, предназначен за въздушен бой или за унищожаване на наземни цели. Всички проекти предполагали експлоатация на самолета при по-големи натоварвания, действащи върху конструкцията. Претоварването надвишавало максимално допустимите стойности, на които би издържал пилот в седнало положение. За намаляване на претоварването върху пилота, конструкторите го разполагат в легнало положение. Това решение също така позволило намаляването на напречното сечение на фюзелажа, теглото и аеродинамичното съпротивление. Освен това, по-малкото сечение на фюзелажа позволявало да се намали вероятността за попадения на вражески снаряди в самолета.^[4]

Фирмата Arado предлага на Министерството на въздухоплаването проекта за изтребител E.381, предназначен за унищожаване на бомбардировачи на съюзниците.^[2] Предполагало се е, че изтребителят ще бъде издиган във въздуха прикрепен под фюзелажа на реактивен бомбардировач Ar 234. Проектът се е изпълнявал в три варианта – Ar Е.381-I, Ar Е.381-II и Ar Е.381-III. Всички били оборудвани с течногоривен ракетен двигател Walter HWK 109-509. След отделянето от самолета-носител, E.381 е трябвало да атакува в режим на пикиране. Кацането е било предвидено да се осъществява посредством изтегляща се подфюзелажна шина.^[4] Нито един от вариантите на изтребителя не е бил завършен. Няколко дървени планери и един макет са били построени през 1944 г. за обучение на пилоти. Проектът е бил спрян поради липса на средства и интерес от страна на Министерството на въздухоплаването.^[1][5][6][7]

Варианти[редактиране | редактиране на кода]

При този вариант изтребителят е имал високоразположено правоъгълно крило, раздалечено вертикално оперение, закрепено в краищата на хоризонталното оперение. Кабина, в която пилотът се е разполагал в легнало положение, представлявала вмъкната във фюзелажа стоманена тръба с дебелина на стените 5 мм. Остъкленият носов обтекател е имал вътрешен защитен екран от бронирано стъкло с дебелина 140 mm. Два резервоара с гориво C-Stoff и един с окислител T-Stoff се намирали зад кабината, между пилота и двигателя. В обтекателя над фюзелажа е било монтирано едно 30 mm оръдие MK 108 с боекомплект от 60 снаряда (според някои данни – 45).^[4][8] Ar E.381-I е бил оборудван с ракетни двигатели Walter HWK 109-509B,^[4] монтирани в опашката част на фюзелажа. Достъпът до кабината е бил през горен брониран люк, така че преди отделянето от самолета-носител, пилотът не е можел да напусне кабината.^[9]

Вторият вариант Arado E.381-II имал подобрен обзор от кабината, увеличени размах на крилете и дължина на фюзелажа.^[1] За двигател е бил използван течноракетен Walter HWK 109 – 509 A-2 с тяга 1700 kgs. Въоръжен е бил с едно оръдие MK 108 с 45 снаряда.^[2]

Arado E.381-III[редактиране | редактиране на кода]

Третият вариант е бил с увеличени габарити, в сравнение с втория. Формата на напречното сечение на фюзелажа се е приближавала до триъгълна. При този вариант входният люк е бил отстрани. Това е било направено, за да може да се осигури възможност на пилота в случай на аварийна ситуация да напусне самолета преди отделянето му от носителя.^[1] Предвиждало се вместо с оръдие, Arado E.381-III да бъде въоръжен с шест ракети RZ 65, окачени под крилото.^[10]

Сравнителна таблица^[11][редактиране | редактиране на кода]

Летателно-технически характеристики[редактиране | редактиране на кода]

Посочените по-долу характеристики съответстват на модификацията Arado E.381-I:^[8]

Технически характеристики

• Екипаж: 1
• Дължина: 4,69 m
• Размах на крилете: 4,43 m
• Височина: 1,29 m
• Площ на крилете: 5 m²
• Тегло празен: 830 kg
• Максимално полетно тегло: 1200 kg
• Двигател: 1 × ракетен с течно гориво Walter HWK 109-509B

Летателни характеристики

• Максимална скорост: 900 km/h на височина 8000 m

Въоръжение

• 1 × 30 mm оръдие MK 108
• 6 × ракети RZ73 (за модификация Arado E.381-III)

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

• БИ-1 – първият съветски самолет с ракетен двигател с течно гориво.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

• М. Козырев, В. Козырев. Реактивная авиация второй мировой войны. – Центрполиграф, 2012. – 512 с. М. Козырев, В. Козырев. Реактивная авиация второй мировой войны. Центрполиграф, 2012. ISBN 978-5-227-03858-6. с. 512.
• Antony Kay & J.R. Smith. Antony Kay & J.R. Smith. German Aircraft of the Second World War. Annapolis, MD, Naval Institute Press, 2002. ISBN 1-55750-010-X. с. 512.
• Ulrich Albrecht. Ulrich Albrecht. Science, Technology, and National Socialism. Cambridge, UK, Cambridge University Press, 2002. ISBN 0-521-52860-7. с. 88 – 125.
• Jorg Armin Krantzhoff. Jorg Armin Krantzhoff. Arado: History of an Aircraft Company. Atglen, PA, Schiffer, 1997. ISBN 0-7643-0293-0. с. 88 – 125.
• Dieter Herwig & Heinz Rode. Dieter Herwig & Heinz Rode. Luftwaffe Secret Projects: Ground Attack & Special Purpose Aircraft. Hinckley, UK, Midland Publishing, 2003. ISBN 1-85780-150-4.
• Jean-Denis Lepage. Jean-Denis Lepage. Aircraft of the Luftwaffe 1935 – 1945: An Illustrated History. Jefferson, NC, McFarland, 2009. ISBN 0-7864-3937-8.
• Roger Ford. Roger Ford. Germany's Secret Weapons in World War II. Osceola, WI, MBI Publishing Co., 2000. ISBN 0-7603-0847-0.
• William Green. William Green. Ballantine's Illustrated History of World War II: Weapons Book, No. 20. New York, NY, Ballantine Books, 1971. ISBN 978-0-345-02163-2.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Общомедия разполага с мултимедийно

съдържание за: Arado E.381

Портал „Авиация“