Българска литература от Освобождението до края на Първата световна война – Уикипедия

Българската литература от Освобождението до края на Първата световна война претърпява силно развитие, като националноосвободителните борби са преобладаваща тема през 80-те години на 19 век. Тази тема е най-ярко представена в творчеството на Иван Вазов, който през този период създава цикъла „Епопея на забравените“ и романа "Под игото". Захари Стоянов пише своите мемоари - „Записки по българските въстания“. Сходни естетически идеи имат техните продължители, представителите на народническата литература, Цани Гинчев, Михалаки Георгиев и др.

През 90-те години на 19 век българската литература възприема някои модерни за времето идеи. Техни носители са писателите и поетите около списание "Мисъл" – д-р Кръстев, Петко Тодоров, Пенчо Славейков, Пейо Яворов. Те заявяват неудовлетвореността си от колективистичните патриотични стремежи на предишната епоха, олицетворени от Ив. Вазов, и се насочват към универсални ценности. Литературната критика нарича това първо поколение на българския модернизъм „индивидуалисти“. В неговата среда се оформят и първите прояви на символизма в българската литература. Наред с Яворов, Теодор Траянов е разглеждан като основател на това течение, към което принадлежат Емануил Попдимитров, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов и др.

Сред сътрудниците на "Мисъл" е Алеко Константинов, авторът на най-популярната българска белетристична творба - „Бай Ганьо“. Въвеждането на модерните идеи в белетристиката е свързано с делото на Антон Страшимиров. В края на века започва своя писателски път и Елин Пелин.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Милена Кирова, Българската поема от Освобождението до Първата световна война, София: УИ, 1988.
  • Симеон Янев, Биляна Борисова, Стоян Петков, Атлас на българската литература 1878-1914, Пловдив: Жанет – 45, 2004
Библиография, рецепция, автори и събития (културни и основни политически) в периода 1878-1914.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]